Фурията на Академа

Тя обърна главата си така, че да може да вижда Тави, и очите ѝ заблестяха в мрака на уличката. Младежът дълго време не сваляше очи от нея, чувствайки как мускулите на корема му затрептяват от прилив на енергия. Той усещаше стройното силно тяло на младата маратка, която лежеше под него. От кожата ѝ лъхаше топлина и дишането ѝ не се беше успокоило, макар да бе престанала да се съпротивлява. Той бавно пусна китката ѝ и тя също така бавно издърпа ръката си, която бе притисната между телата им.

Тави потрепери и се наведе леко напред, поемайки си дълбоко въздух през носа. Тънките кичурчета коса погъделичкаха устните му. От Кайтай се носеха най-различни аромати: на парфюми, най-вероятно откраднати от скъпи бутици; свежата миризма на откраднатия хляб; мирис на кожа и чист зимен вятър. Почти едновременно с това тя извърна главата си към него, челото ѝ докосна брадичката на Тави, дъхът ѝ опари гърлото му. Клепачите ѝ се спуснаха над очите.

– Е – промърмори тя след кратка пауза, – хвана ме, алеранецо. Сега или прави каквото си решил с мен, или ме пусни да стана.

Тави почувства как лицето му пламва, бързо опря ръцете си в земята и се отмести от Кайтай. Маратското момиче не свали очи от него още няколко секунди, после устните ѝ се разтеглиха в подигравателна усмивка и тя се изправи на крака с котешка грациозност. Кайтай се огледа и видя, че откраднатият хляб се въргаля на земята, разчупен по време на борбата им.

– Виж какво направи! – оплака се тя. – Съсипа вечерята ми, алеранецо. – Момичето се намръщи и го огледа от глава до пети с проблясващо в очите ѝ раздразнение. После застана пред него с ръце на хълбоците. Тави примигна и отвърна на погледа ѝ. – Пораснал си – рече обвинително тя. – Станал си по-висок.

– Минаха две години – отбеляза Тави.

Кайтай презрително изсумтя. Под наметалото тя носеше мъжка туника от тъмна скъпа коприна, украсена с ръчна бродерия, плътни легионерски панталони и обувки от фина кожа, които сигурно струваха цяло състояние. Маратската девойка също се беше променила и макар да беше само малко по-висока от преди, някои части от тялото ѝ бяха станали доста по-привлекателни и Тави се опитваше да не зяпа бледата кожа, подаваща се изпод туниката. На бузата ѝ се забелязваше червенееща следа от удара в стената. Подобен белег, макар и по-тънък, имаше на гърлото ѝ, където се беше впило ласото на Тави.

Дори да чувстваше някаква болка, тя не я показваше. Кайтай изгледа Тави с умните си предизвикателни очи и каза:

– Дорога каза, че ще постъпиш така с мен.

– Как? – попита изумено Тави.

– Ще пораснеш – отвърна Кайтай и отново го огледа от глава до пети, като очевидно изобщо не се притесняваше от това. – Че ще станеш по-силен.

– Аха – рече Тави. – Виновен ли съм?

Тя го погледна намръщено, след което се озърна и видя ножа си. Вдигна го и Тави успя да забележи, че острието му е инкрустирано със злато и сребро, а дръжката му е украсена с кехлибар и аметисти. Оръжието струваше сигурно повече от скромната годишна стипендия, която му бе отпуснал Гай. На шията ѝ, на китките и на едното ѝ ухо блестяха други украшения и Тави мрачно изчисли, че ако бъде заловена от градските власти, стойността на предметите, които беше откраднала, щеше да е достатъчна да ѝ спечели екзекуция.

– Кайтай – рече той, – какво правиш тук?

– Умирам от глад – сопна му се тя и посочи смачкания хляб с върха на обувката си. – Благодарение на теб, алеранецо.

Тави поклати глава.

– А какво правеше преди това?

– Не

умирах от глад – отвърна тя и изсумтя.

– Проклети врани, Кайтай! Защо си дошла тук?

Преди да отговори, тя присви устни.

– Стоя на стража.

– Какво?

– Наблюдавам – отсече тя. – Ти нищо ли не знаеш?

– Започвам да си мисля, че не знам – отвърна Тави. – Какво наблюдаваш?

Кайтай завъртя очи, показвайки раздразнението и презрението си.

– Какъв глупак. – Тя присви очи. – А ти какво правеше на този покрив? Защо ме нападна?

– Не знаех, че си ти – отвърна Тави. – Опитвах се да хвана един крадец, наречен Черния котарак. И мисля, че успях.

Очите на маратката се присвиха още повече.

– Единственият понякога дарява сполука дори на идиотите, алеранецо. – Тя скръсти ръце. – Добре, намери ме. Какво искаш?

Тави замислено прехапа устната си. За Кайтай пребиваването в Алера беше много опасно, особено пък в столицата. Хората се отнасяха враждебно към маратите. Когато те бяха разбили легиона на Принцепс Гай Септимус в Първата калдеронска битка, Алера се бе напълнила с вдовици и сираци. И тъй като Кралският легион набираше бойците си в Алера Империя, хиляди, дори десетки хиляди жители на града се бяха изпълнили с омраза към маратите.