Фурията на Академа

Не му се наложи да чака дълго. Забеляза някакво движение в далечния край на улица „Занаятчийска“ и някаква фигура с наметало и нахлупена качулка се плъзна по покривите със същата лекота като него. Тави усети как устните му се разтягат в усмивка. Той разпозна сивото наметало и плавните движения. Отново беше успял да открие Черния котарак.

Фигурата приклекна върху един от покривите и се загледа в певците. След това Котарака се отпусна на четири крака и разпери пръсти върху керемидите с очевидното желание да си почине. Скритата му под качулката глава леко се наклони на една страна и той застина, заслушан с удоволствие в песните. Тави го наблюдаваше, обхванат от странното чувство, че фигурата му е позната. После Котарака се изправи и се понесе като призрак към съседния покрив. Скритото му под качулката лице се обърна към пекарната, чиито маси бяха отрупани с пресни хлебчета, а една червенобуза матрона сновеше напред-назад и изкарваше добри пари, продавайки ароматните самуни. В движенията на Котарака се усетиха нап­режението и гладът и той бързо се спусна покрай далечната страна на сградата, върху която се намираше.

Тави изчака да се изгуби напълно от погледа му, изправи се и скочи върху покрива на пекарната. Намери си друго сенчесто мес­тенце, където да се скрие, и се спотаи в него миг преди Котарака да се появи между двете къщи от другата страна на улицата. Той тръгна спокойно сред тълпата, а когато мина покрай певците, направи една-две танцувални стъпки. После едва забележимо забави крачка и мина покрай масата тъкмо когато матроната зад нея се обърна, за да прибере няколко сребърни монети в касата. Наметалото на Котарака потрепна, докато минаваше покрай масата, и ако Тави не го беше наблюдавал внимателно, никога нямаше да забележи самуна хляб, който се изгуби в диплите му.

Походката на крадеца не се промени и за секунда, той се шмуг­на между пекарната и обущарницата, която се намираше до нея, и се отдалечи тихо и бързо по уличката. Тави се надигна, отиде тихичко до края на покрива и свали от колана си тежест със завързано за нея гъвкаво въже с примка на края. Той разшири примката с бързи, опитни движения, които бе усвоил през годините, докато се занимаваше с големите, упорити и агресивни овни в чичовите му стада от планински овце. Хвърлянето не беше лесно, защото разстоянието беше голямо, а ъгълът неудобен, но той приклекна на ръба на пок­рива и хвърли въжето. Примката на ласото се спусна точно върху главата на Котарака. Крадецът отскочи встрани и успя да подпъхне пръстите си под въжето, преди Тави да затегне примката. Младежът запъна крака и дръпна здраво. Котарака изгуби равновесие и падна на хълбок. Тави уви въжето около комина на пекарната, завърза го с овчарски възел и скочи бързо в уличката. Приземи се с приклякане, след което скочи бързо и се озова върху гърба на крадеца. Използвайки инерцията, той блъсна с всичка сила Котарака в стената.

Крадецът скочи с цялата си тежест върху пръстите на краката на Тави и сигурно щеше да ги счупи, ако младежът не носеше тежки кожени ботуши. Той изръмжа:

– Не мърдай – и отново дръпна въжето, опитвайки се да извади от равновесие противника си.

Разнесе се стържещият звук от изваждането на нож от канията му и острието се плъзна по ръката на Тави, която държеше въжето. Тави успя да отдръпне пръстите си и ножът се заби в опънатото ласо. Въжето бе твърде дебело, за да бъде прерязано от един удар, но Котарака се пресегна със свободната си ръка, за да спре треперенето му, и с повторен удар го разряза.

Краищата на въжето паднаха на земята. Тави отново блъсна Котарака в стената, стисна китката на ръката, държаща ножа, и я удари силно в каменната стена на пекарната. Ножът издрънча върху калдъръма. Тави нанесе силен удар с основата на дланта си в гърлото на Котарака. Крадецът залитна. Младежът го завъртя и го преметна върху земята с лицето надолу, възседна го и ловко извъртя слабата му ръка зад гърба.

– Не мърдай

– изръмжа той. – Аз не съм от Градския легион. Просто искам да поговорим.

Черния котарак изведнъж престана да се съпротивлява, но нещо в неподвижността му подсказа на Тави да очаква изненада. Напрежението в мускулите на крадеца изчезна и те омекнаха.

Тави погледна изненадано пленника си и бързо свали качулката от главата му.

Грива от разкошни сребристобели коси обрамчваше бледо, изящно женско личице с пълни виненочервени устни. Изумруденозелените ѝ очи, леко дръпнати в краищата, приличаха ужасно много на очите на Тави и в тях бе застинало изражението на безкрайна изненада.

– Алеранецо? – изпъшка тя.

– Кайтай? – ахна Тави. – Ти ли си Черния котарак?