Фурията на Академа

Сега двамата стояха върху един акведукт, който пренасяше водата от извора в планината край столицата до зелените поля и холтове, заобикалящи града. От акведукта излизаха дузина разклонения, които носеха чиста вода до резервоарите, разположени из целия град. От мястото, където стояха, пред Тави се откриваше гледка надолу към почти незабележимата кривина на акведукта, която минаваше над цели квартали. Величествените арки поддържаха каменното корито и непрекъснатото бълбукане на водата ги съпровождаше през целия път, докато двамата с Кайтай напредваха упорито. След само още неколкостотин ярда акведуктът преминаваше покрай щаба и казармите на Градския легион, а от другата му страна се издигаше Сивата кула.

Кайтай го погледна пред рамо, без да забавя ход. Въпреки вечерния вятър, тя вървеше с невероятна увереност по тесния, хлъзгав от водата път, минаващ по ръба на акведукта.

– Искаш ли да вървя по-бавно?

– Не – отвърна раздразнено Тави. Той се съсредоточи върху крайната им цел, опитвайки се да не мисли колко би било лесно да се подхлъзне и да полети към унизителната си смърт. – Просто не спирай да вървиш.

Кайтай сви рамене. По устните ѝ заигра лека, самодоволна усмивка, тя се обърна с гръб към него и продължи да върви напред.

Когато се приближиха до кулата, Тави я огледа внимателно. Сградата имаше учудващо елементарна конструкция и не приличаше особено много на кула. Младежът си беше представял нещо наистина елегантно и мрачно, брулено от ветровете, потискащо и заплашително място, внушаващо на затворниците желанието сами да скочат от него в търсене на своята унизителна смърт. Вместо това сградата не се различаваше особено от намиращите се наблизо казарми. Беше по-висока, прозорците ѝ бяха много тесни и имаше много по-малко врати. Заобиколена беше от широка поляна, оградена с палисада. Забелязваха се стражи край портата на оградата и при входните врати на сградата, а неколцина други патрулираха покрай палисадата.

– Изглежда... добре – промърмори Тави. – Дори приятно.

– Няма приятни затвори – отвърна Кайтай.

Тя изведнъж се спря и Тави без малко не се блъсна в нея, което можеше да доведе до трагични последствия. Той с усилие възстанови равновесието си и я погледна мрачно, докато под акведукта, на който бяха застанали, преминаваше поредната група странстващи певци. Всеки от групата носеше свещ в ръка, както изискваха традициите на празника.

Кайтай ги наблюдаваше внимателно, докато минаваха под тях.

– Харесва ли ти музиката? – попита Тави.

– Вие всички пеете неправилно – каза Кайтай, изпращайки певците с любопитен и напрегнат поглед. – Не го правите както трябва.

– Какво искаш да кажеш?

Тя махна раздразнено с ръка.

– Моят народ пее песни, които му идват на устата. Понякога пее по няколко песни наведнъж. И всеки, който пее, преплита пес­ните си с онези, които вече се пеят. Поне с три от тях, иначе не си заслужава трудът. А вие, алеранците, пеете само една. И я пеете по един и същи начин. – Тя поклати глава с объркано изражение на лицето. – Сигурно докато се упражнявате да ги пеете, умирате от скука.

Тави се ухили.

– Но не ти ли харесва крайният резултат?

Кайтай гледаше, докато групата не се изгуби от погледите им, и в гласа ѝ прозвуча тъга.

– Не пеете правилно.

Тя тръгна отново напред и Тави я последва, докато не се изравниха със Сивата кула. Младежът надникна от каменния акведукт. До утъпканата площадка, където тренираше Градският легион, имаше около петдесет фута. Наблизо се издигаше палисадата. Откъм планината подухваше свеж пролетен вятър, хладен и бърз, и Тави трябваше бързо да отстъпи назад, за да запази равновесие и да не падне. Вместо да гледа надолу, той насочи поглед към пок­рива на кулата.

– Сигурно е висока около петдесет фута – каза тихо той на Кайтай. – Дори ти няма да можеш да скочиш толкова.

– Вярно – отвърна Кайтай.

Тя отметна наметалото от ръцете си и отвори голямата тежка кожена торба, изработена от маратите. Измъкна от нея намотано въже – сиво, с металически оттенък.

Тави я гледаше намръщено.

– Това да не е от въжетата, които правите от косите на ледените хора? – попита той.

– Да – отвърна тя.

После отново бръкна в торбата и извади три обикновени метални куки. Съедини ги чрез малки жлебове и издатини и ги овърза с парче кожена корда така, че куките да стърчат настрани като големи стоманени пръсти около обща основа.

– Абордажната кука не е маратска изработка – каза Тави.

– Не е. Беше на един алерански крадец. Една нощ го гледах как ограбва една къща.

– И му я открадна?

Кайтай се усмихна, докато пръстите ѝ ловко завързваха възела.

– Единственият ни учи, че дадем ли нещо на другите, ще получим същото в замяна. – Усмивката ѝ разкри острите ѝ зъби, след което тя каза: – Клекни, алеранецо.

Тави се отпусна на едно коляно, а Кайтай завъртя куката над главата си все по-бързо и по-бързо, постепенно отпускайки въжето. Всичко стана невероятно бързо. Четири завъртания, пет, после тя метна куката и прикрепеното към нея въже към покрива на кулата. Металът леко иззвъня при удара в камъка.