Фурията на Академа

Кайтай започна бавно да издърпва въжето към себе си. То внезапно се опъна и тя се облегна назад, като постепенно увеличаваше натиска.

– Бръкни – каза тя. – В торбата. Там има малък клин и чук.

Тави пъхна ръка в торбата и ги намери. Клинът имаше халка, прикрепена към тъпия му край, и Тави веднага се досети за предназначението ѝ. Той коленичи, стиснал клина и чука в ръце. Свали наметалото си и го сгъна няколко пъти, после допря внимателно клина към камъка на акведукта, приглушавайки с плата ударите на чука. Заби клина така, че да бъде леко наклонен в посоката, противоположна на онази, от която идваше въжето. Кайтай погледна към клина и кимна одобрително.

После му подаде края на въжето и Тави го прекара през халката. Кайтай продължаваше да дърпа, за да не се разхлаби куката, а той завърза изпънатото докрай въже.

Кайтай кимна рязко и бързо направи още един възел, който не му беше познат. Тя го използва, за да опъне още повече въжето, затегна го и кимна на Тави. Младежът бавно пусна въжето. То издаде слаб бръмчащ звук и се изпъна между акведукта и Кулата, проблясвайки като нишка от паяжина под светлината, излъчвана от хилядите фуриени лампи, които горяха по улиците на града.

– Така – рече той. – Ще преминем по въжето, за да избегнем земните и горските фурии, нали?

– Да – отвърна Кайтай.

– Значи, остават вятърните фурии на покрива – каза той. – И като че ли в единия край има гаргойл. Виждаш ли онези бучки ей там?

Кайтай се намръщи.

– Какво е това гаргойл?

– Земна фурия – обясни Тави. – Статуя, която има сетива и може да се движи. Не са много бързи, но са силни.

– Ще се опитат ли да ни наранят?

– Сигурно – отвърна тихо Тави. – Ще реагират на всяко движение по покрива.

– Значи, не трябва да докосваме покрива, така ли?

Тави кимна.

– Може и да се получи. Но не виждам как ще влезем вътре по друг начин, освен през онази врата на покрива. Долу навсякъде има пазачи.

– Дай ми наметалото – каза Кайтай.

Тави ѝ го подаде.

– Какво смяташ да направиш?

– Да се погрижа за вятърните фурии – отвърна Кайтай.

После свали своето наметало и накисна и двете във водата, която течеше в акведукта. От друга торба тя извади тежък дървен съд, пълен със сол и започна да я разсипва с пълни шепи по мокрите наметала.

Тави я наблюдаваше намръщено.

– Знам, че солта причинява болка на вятърните фурии – каза той. – Но смяташ ли, че наистина ще се получи?

Кайтай се спря за миг и го изгледа. После наведе поглед към бижутата и дрехите си и отново го погледна.

Той вдигна ръце.

– Добре де, добре. Щом казваш.

Миг по-късно тя се изправи и му подхвърли наметалото. Тави го улови във въздуха и се загърна с мократа осолена дреха. Кайтай направи същото.

– Готов ли си, алеранецо?

– За какво? – попита Тави. – Все още не знам как ще влезем, без да докосваме покрива.

Кайтай кимна към тесните прозорци на най-горния етаж.

– Аз ще вляза оттам. Изчакай да стигна дотам, преди да се спуснеш. Въжето не е направено да издържа двама.

– По-добре ме пусни да мина пръв – каза Тави. – Аз съм по-тежък. Ако се скъса, по-добре да падна аз.

Кайтай се намръщи, но кимна. После махна с ръка към въжето и каза:

– Отивай. Остави ми малко място, за да мога да работя, когато пристигна.

Тави кимна и погледна към тънкото въженце, което стигаше до Сивата кула. Той преглътна, чувствайки как ръцете му треперят, но се насили да се хване за въжето. После леко се отпусна върху него с глава към Сивата кула и крака, кръстосани откъм акведукта. Вятърът духаше, въжето се поклащаше, а Тави се молеше куката да издържи и да не се изплъзне. Той започна да се издърпва напред към кулата колкото можеше по-внимателно и плавно. Погледна назад само веднъж и видя, че Кайтай го наблюдава. Очите ѝ проблясваха закачливо и тя прикриваше с ръка устата си, без всъщност да се опитва да скрие, че ѝ е забавно.

Тави се съсредоточи върху задачата си и продължи ритмично да мести ръцете и краката си. Той не бързаше и се придвижваше с подчертана предпазливост, докато не прекоси пропастта. Забеляза перваза под прозореца и внимателно спусна краката си върху него, за да си починат, и се увери, че може да издържи тежестта му. Нак­рая се прехвърли изцяло върху преваза и погледна обратно към Кайтай, придържайки се с една ръка за въжето.

Маратската девойка не започна да се придвижва внимателно като Тави – тя просто стъпи на въжето и тръгна по него, сякаш то бе широко и стабилно като тежка дървена греда. Сложила ръце на кръста, тя се движеше леко и уверено, поглеждайки с презрение смъртоносната пропаст под краката ѝ, и прекоси разстоянието за една трета от времето, което бе необходимо на Тави. Когато достигна края на въжето, тя просто подскочи, превъртя се във въздуха и кацна с лекота до Тави на перваза.

Той я зяпна. Тя го погледна и повдигна вежда.

– Да?

Тави поклати глава.

– Откъде си се научила на това?

– Ходенето по въже ли? – попита тя.

– Да. Беше... впечатляващо.

– Палешка игра. Играем я като деца. – Тя се ухили. – Когато бях по-малка, се справях по-добре. Можех да тичам по въжето. – Кайтай се обърна към прозореца и надникна през стъклото. – Коридор. Никого не виждам.