Фурията на Академа

– Това позволило да бъде избегната гражданска война – отвърна Килиан. – Между другото, в архивите се споменава, че тя наистина е извършила предателство. Което прави историята или още по-объркана, или по-обяснима. Не съм сигурен кое от двете.

Тави въздъхна с облекчение. Килиан беше доволен – може би повече от доволен. Маестрото започваше да разказва случки от историята само когато беше в добро настроение.

– Тави – каза Килиан, – любопитен съм кое те вдъхнови да използваш точно тези методи.

Тави стрелна с поглед Макс.

– Хм... Последният изпит, който ми дадохте, сър. Направих някои проучвания.

– И тези проучвания се оказаха толкова убедителни, че ти реши да заложиш съдбата на държавата върху тях? – попита меко Килиан. – Разбираш ли какви щяха да са последствията, ако те бяха заловили или убили?

– Ако постигнех успех, всичко щеше да е наред. Ако ме бяха арестували и Гай не се появи да ме подкрепи, това щеше да разкрие положението му. Ако ме бяха убили, нямаше да се налага да се явявам на годишния ми изпит по история при маестро Лар. – Той сви рамене. – Два положителни резултата от три не е зле, сър.

Килиан мрачно се засмя.

– Не, стига да не изгубиш. – Той поклати глава. – Не мога да повярвам колко безразсъдно си постъпил, академ. Но си успял да доведеш всичко до успешен край. По-нататък ще разбереш, че успехът и победите обикновено засенчват рисковете, които си поел, докато провалът само подчертава глупостта им.

– Да, сър – отвърна с уважение Тави.

Килиан рязко замахна с пръчката си и шибна момчето по хълбока. Кракът на Тави се подкоси и той се стовари тежко на пода, превит от болка.

– Ако още веднъж не се подчиниш на някоя моя заповед – каза Килиан с изключително тих глас, – ще те убия. – Слепият маестро бе вперил в Тави незрящите си очи. – Разбра ли ме?

Тави промърмори, че е разбрал, и стисна пламналия си от болка крак.

– Тук не си играем игрички, момче – продължи Килиан. – Затова искам да съм сигурен, че разбираш какви са последствията. Има ли нещо в думите ми, което да не ти е ясно?

– Всичко разбрах, маестро – каза Тави.

– Много добре. – Слепите очи се обърнаха към Макс. – Антилар, ти си идиот. Но се радвам, че се върна.

Макс попита предпазливо:

– И мен ли ще ударите?

– Разбира се, че не – каза Килиан. – Ти беше ранен. Но ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще те ударя, след като премине кризата.

– Няма да ме накара – отвърна Макс.

Килиан кимна.

– Ще можеш ли да изиграеш ролята?

– Да, сър – отвърна Макс и Тави си помисли, че гласът на приятеля му звучи много по-уверено, отколкото изглежда младежът. – Дайте ми няколко часа да си почина и ще съм готов за действие.

– Много добре – каза Килиан. – Опъни си едно походно легло. Не можем да ти позволим да се разхождаш по коридорите до стаята ти.

– Маестро? – обади се Тави. – След като Макс вече е тук...

Килиан въздъхна.

– Да, Тави. Ще издам заповеди за започването на мащабно издирване на холтър Исана. Това удовлетворява ли те?

– Напълно, сър.

– Отлично. Трябва да разнесеш няколко писма. След това искам да си починеш. Върни се след изпита ти по история.

– Да, сър – отвърна Тави.

После взе купчината писма и се отправи към вратата, опитвайки се да щади все още пулсиращия си крак.

Точно преди да излезе, Килиан каза:

– О, Тави?

– Сър?

– Кой друг влезе в Сивата кула заедно с теб?

Тави с усилие успя да потисне изненадата си и прилива на адреналин.

– Никой, сър. Защо питате?

Килиан кимна.

– Защото каза, че „сте влезли“ вътре. От което следва, че с теб е имало още някой.

– О. Просто ми се е изплъзнало от езика. Исках да кажа, че съм бил сам.

– Да – промърмори Килиан. – Сигурен съм в това.

Тави не отвърна нищо и старият маестро мълча цяла минута, обърнал към него слепите си очи.

След това Килиан се засмя, вдигна ръката си и каза с тих и съвсем невесел глас:

– Щом казваш. По-късно ще поговорим за това.

И го отпрати с едно махване на ръката си.

Тави излезе бързо от залата за медитиране и тръгна да разнася писмата. Преди да удари вторият сутрешен звънец, той бе успял да достави всички писма, с изключение на последното до посланик Варг в Черния коридор.

Посрещнаха го същите двама легионери, които стояха там и предишния ден. В изражението на лицата им имаше нещо странно и едва когато погледна към входа за канимското посолство, Тави разбра какво не е наред.

Стражите каними ги нямаше. Алераните стояха на предишните си места, но канимите бяха изчезнали. Тави кимна на легионерите, протегна ръка през решетката и пусна писмото в кошницата, която бе оставена там с тази цел. После се обърна към мъжете и попита:

– Къде е стражата?

– Нямаме представа – отвърна единият. – От сутринта не сме ги виждали.

– Странно – рече Тави.

– На мен ли го казваш – изръмжа пазачът. – Това място винаги си е било странно.

Тави кимна на мъжете и тръгна забързано обратно към Академията и стаята, която деляха двамата с Макс. Изведнъж почувства, че трепери, а от гърдите му се разнасят задъхани хрипове, макар да вървеше с нормална крачка.