Фурията на Академа

– Просто искам да бъде в безопасност. Искам да ѝ помогна. Това е всичко.

Той наведе глава.

Кайтай леко се раздвижи. Тя пропълзя до него и седна с гръб към вратата. После мълчаливо се притисна до рамото му и Тави усети топлината и подкрепата ѝ.

– Аз изгубих майка си – каза след известно време тя. – Не пожелавам тази болка на никого, алеранецо. Знам, че Исана ти е като майка.

– Да, така е.

– Ти спаси живота на баща ми. Все още съм ти задължена за това. Ще ти помогна, доколкото мога.

Тави леко се притисна към нея, неспособен да изрази с думи благодарността си. След миг усети докосването на пръстите ѝ по лицето си. Той отвори очи и забеляза лицето ѝ съвсем близко до своето. Младежът застина, не можеше да се помръдне.

Маратската девойка прокара пръсти по бузата и брадичката му и прибра падналия тъмен кичур коса зад ухото му.

– Реших, че не ми харесва да те боли – каза тихо тя, без да отмества поглед от неговия. – Ти си изморен, алеранецо. И без това имаш достатъчно врагове, за да се нараняваш и сам заради неща, които не би могъл да предотвратиш. Трябва да си починеш, докато все още имаш възможност.

– Твърде изморен съм, за да заспя – каза Тави.

Тя го погледна и въздъхна.

– Луди. Всичките сте луди.

Тави се опита да се усмихне.

– Дори и аз?

– Особено ти, алеранецо.

Тя му се усмихна в отговор и сияещите ѝ очи проблеснаха съвсем близо.

Тави почувства как леко се отпуска и се наведе към Кайтай, наслаждавайки се на топлото ѝ присъствие.

– Кайтай – рече той, – защо си тук?

Тя помълча за миг, преди да отговори:

– Дойдох да те предупредя.

– Да ме предупредиш?

Тя кимна.

– Съществото от Долината на тишината. Онова, което събудих­ме по време на Изпитанието. Спомняш ли си?

Тави потрепери.

– Да.

– Оцеляло е – каза тя. – Кроачът загина. Пазителите измряха. Но то напусна долината. Намерило е раницата ти. Познава миризмата ти.

Тави потрепери.

– Дошло е насам – каза тихо Кайтай. – Изгубих следата му в една буря, два дни преди да пристигна тук. Но през цялото време то се е движило право към теб. Месеци наред го търсих, но то не се появи.

Тави се замисли за миг и каза:

– Нещо такова едва ли ще остане незабелязано в столицата. Ужасяваща гигантска буболечка, която изпъква пред всички.

– Може то също да е умряло – каза Кайтай. – Също като пазителите.

Тави се почеса по брадичката.

– Но Черния котарак краде от месеци – каза той. – Ти си тук от месеци. Щом си дошла само за да ме предупредиш, можеше да го направиш и да си отидеш. Което означава, че има и друга причина да останеш тук.

Нещо проблесна в дълбоките ѝ зелени очи.

– Нали ти казах. Тук съм да наблюдавам. – Тя наблегна върху последната дума. – За да науча повече за народа ти.

– Защо? – попита Тави.

– Такъв е обичаят на народа ни – отвърна Кайтай. – След като се разбере какво...

Гласът ѝ заглъхна и тя отмести погледа си настрани.

Тави се намръщи. Нещо му подсказваше, че не трябва да нас­тоява за отговор, ако не иска да я отблъсне. Искаше му се просто да поседи там, близо до нея и да разговарят.

– И какво научи? – попита той вместо това.

Тя отново го погледна и когато очите им се срещнаха, Тави потрепери.

– Много неща – отвърна спокойно Кайтай. – Че това е място за обучение, където се научават много малко полезни неща. Че ти, който си смел и умен, си презиран от повечето от своите, защото нямаш магия.

– Това не е точно магия – накани се да ѝ обясни Тави.

Без да променя изражението на лицето си, Кайтай притисна показалеца си върху устните му и продължи, сякаш той не беше казал нищо.

– Видях как защитаваш другите, макар те да те смятат за по-слаб. Видях много малко свестни хора, като момчето, което взехме от кулата. – Тя спря за миг да помисли. – Видях жени да продават удоволствие за монети, с които да изхранят децата си, и други, които правят същото, за да забравят за децата си и да се правят на глупачки с вино и прахчета. Видях мъже, които работят от ранна утрин до късна вечер, да се прибират при жените си, които се отнасят към тях с пълно пренебрежение. Видях мъже да бият и използват онези, които трябва да защитават, дори собствените си деца. Видях как някои от вас превръщат своите в роби. Виждала съм и как се бият за свободата си. Виждала съм как хората на закона го погазват и как хора, които го ненавиждат, вършат добрини. Видях благородни защитници и садистични лечители, създатели на красота, които са обругавани, докато се кланят пред разрушителите. – Кайтай поклати бавно глава. – Твоят народ, алеранецо, е най-злобният и най-добрият, най-дивият и най-благородният, най-предателският и най-лоялният, най-ужасяващият и най-очарователният, който съм виждала някога. – Пръстите ѝ отново докоснаха бузата му. – А ти си най-уникалният сред тях.

Тави седеше мълчаливо. Накрая каза:

– Нищо чудно, че ни смяташ за луди.

– Мисля, че народът ти може да бъде велик – каза тихо тя. – Наистина достоен. Единственият ще ви гледа отгоре с гордост. Това ви е вродено. Но във вас има и твърде много жажда за власт. Предателство. Фалшиви маски. И умишлени грешки.

Тави се намръщи леко:

– Умишлени грешки.

Кайтай кимна: