Фурията на Академа

Изведнъж Тави разбра болката ѝ, съмненията в сърцето ѝ и страха.

– Ти нямаш племе – каза тихо той. – Нямаш свои хора.

Очите ѝ отново се напълниха със сълзи, но гласът ѝ остана тих и равномерен.

– Сама съм.

Тави я гледаше в очите и усещаше страданието ѝ под маската на спокойствието. Момичето продължаваше да трепери, а мислите и чувствата му се сменяха толкова бързо, че той не успяваше да обмисли нищо. Но младежът знаеше, че Кайтай е смела, красива и умна и че присъствието ѝ при него е нещо невероятно добро. Осъзна, че не му харесва да я гледа как страда.

Той се наведе напред и притисна дланта си към бузата ѝ. И двамата трепереха и той не смееше да помръдне, за да не разруши очарованието на този треперещ момент. За съвсем кратко време, той не знаеше точно колко, на света не съществуваше нищо друго, освен тях двамата, бездънната дълбина на зелените ѝ очи, гладкостта на кожата ѝ, която пареше под пръстите му, собствените ѝ горещи пръсти, които галеха лицето и шията му и се заравяха в косата му.

Мина време. Не го интересуваше колко. Очите ѝ бяха превърнали времето в нещо незначително, което се подчиняваше на нуждите им, а не обратното. И този момент продължи дотогава, докато не настъпи краят му, и едва тогава времето възобнови своя ход.

Той погледна в очите на Кайтай и каза тихо, но уверено и твърдо:

– Ти не си сама.

Глава 33

Амара гледаше към пещерата на разбойниците през увеличаващото образите поле от сгъстен въздух, което Сирус беше създала между дланите ѝ.

– Прав беше – промърмори тя на Бърнард. После му кимна и протегна ръцете си напред, за да може той да се наведе и да надник­не през рамото ѝ. – Ето там, виждаш ли? Разпростряло се е пред входа на пещерата. Това ли е кроачът?

В радиус двеста ярда около пещерата, земята беше покрита с някаква гъста, като че ли лепкава субстанция, която проблясваше влажно под лъчите на залязващото слънце. Тя беше покрила гъстия храсталак пред входа на пещерата, превръщайки го в полупрозрачна сфера с размера на малка къща. Растящите наоколо вечнозелени дървета също бяха покрити с веществото, недокоснати бяха само най-горните клони. Като цяло се създаваше усещането, че целият склон е осеян с гнойни пъпки, особено на фона на древната планина Гарадос, която се издигаше над пещерата.

– Да, същото го имаше и във Восъчната гора – рече тихо Бърнард. – Тази пещера винаги ни е създавала проблеми. Тук се криеха разбойниците, защото се намира достатъчно близо до Гарадос и никой от местните не се осмеляваше да се приближи до нея.

– Планината е опасна? – попита Амара.

– Не харесва хората – отвърна Бърнард. – Накарах Брут да смекчава звука от стъпките ни, за да не ни усети старата скала. Планината няма да ни създава никакви проблеми, стига да не се приближаваме твърде много.

Амара кимна и възкликна:

– Ето, виждаш ли там? Нещо помръдна.

Бърнард погледна между изпънатите ѝ ръце.

– Восъчни паяци – докладва той и преглътна. – Много. Пълзят по ръба на кроача.

Разнесоха се тежките стъпки на Дорога и той се спря до тях.

– Хнг – изсумтя той. – Разстилат кроача. Като масло. Той се разпростира от само себе си, но според мен те се опитват да го накарат да расте по-бързо.

– И защо им е да го правят? – промърмори Амара.

Дорога сви рамене.

– Това им е работата. Ако не им попречим, кроачът ще се разпростре навсякъде.

Амара усети ледени тръпки по гърба си.

– Няма да го направят – каза Бърнард. – Не се вижда никой от хората ни, независимо дали взети, или не. Не виждам никой и от техните воини.

– Там са – рече Дорога с уверен глас. – Заравят се в кроача, така не можете да ги видите. Сливат се с него.

Бърнард постави ръка на рамото на Амара и се изправи с въздишка.

– Смятам да продължим с плана ни – каза ѝ той. – Ще изчакаме да се стъмни и ще ги ударим. Ще се приближим, за да се убедим, че вордите са тук, и ще ги довършим. Графиньо?

Амара освободи Сирус и свали ръцете си.

– Не можем просто да стоим и да чакаме да ни нападнат – каза тя. После погледна към Бърнард. – Това са твоите земи, графе. Подкрепям всяко твое решение.

– Че какво има да се решава? – попита Дорога. – Проста работа. Убиваме ги. Или умираме.

Бърнард оголи зъби.

– Предпочитам да бъда ловец вместо плячка – рече той. – Дорога, ще отида да обиколя пещерата. Ще се опитам да разбера дали не са скрили някоя изненада вътре. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Защо не? – отвърна Дорога. – Уокър се храни. По-добре това, отколкото да обикалям наоколо и да го гледам как изравя корени.

– Графиньо – каза Бърнард, – ако нямаш нищо против, бих искал да огледаш пещерата от въздуха, докато слънцето не е залязло още.

– Разбира се – отвърна тя.

– Три часа – каза Бърнард. – Ще кажа на Джиралди да бъде готов да ги нападне след три часа, точно след като се стъмни напълно. Ако не намерим никакви изненади, ще пренесем битката на тяхна територия.