Фурията на Академа

Амара си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. После се изправи с пресилено спокойствие и самоувереност, каквито всъщност не изпитваше, и призова Сирус да я издигне във въздуха. Все още не се беше съвзела съвсем от предишната битка, но щеше да издържи един кратък полет над предполагаемото бойно поле. Щеше да ѝ отнеме само няколко минути. А след като се върнеше, часовете до началото на сражението щяха да се точат цяла вечност.

***

Щом Амара се върна от краткия си безрезултатен полет над гнездото на вордите, тя приседна до едно дърво, за да отдъхне, облягайки се на ствола му. Когато се събуди, установи, че лежи на една страна, а сгънатият плащ на Бърнард е подпъхнат под главата ѝ вместо възглавница. Разпозна миризмата му, без да отваря очи, и остана да лежи така още няколко секунди, без да помръдва. Но около нея сновяха ветераните на Джиралди и дрънчаха с оръжия и брони, докато се подготвяха за битката. Не се чуваха никакви разговори, освен кратките фрази, които си разменяха, докато проверяваха екипировката и пристегнатите брони.

Амара бавно седна, след което се изправи на крака. Протегна се и потрепна. Ризницата не беше правена специално за нея и макар да ѝ бе сравнително по мярка, мускулите ѝ не бяха свикнали с тежестта на бронята и реагираха болезнено на повторния ѝ опит да ги раздвижи. Тя се огледа за мъжа, който се намираше най-близо до гнездото на вордите, и отиде при него.

– Графиньо – избоботи Бърнард.

На небето се беше появил полумесецът, засенчван от време на време от облаци, и в тъмнината Амара почти не успяваше да види профила на Бърнард, докато той се взираше в гнездото на вордите. Само очите му проблясваха, упорити и немигащи.

През нощта гнездото на вордите изглеждаше зловещо и красиво. Кроачът изпускаше зелена светлина, слабо призрачно сияние, около което се движеха призрачни сенки. Зелената светлина пулсираше бавно, като гигантско сърце, и караше сенките да се променят и да се нагъват в бавни вълни около нея.

– Красиво е – каза тихо Амара.

– Да – отвърна той. – Докато не се сетиш какво означава всичко това. Искам да го унищожа.

– Абсолютно – каза тихо тя. Отиде до него и се загледа в гнездото. Потръпна и се обърна към Бърнард. – Благодаря ти – каза тя и му подаде сгънатата пелерина.

Бърнард се обърна към нея, за да я вземе, и тя усети усмивката в гласа му.

– За теб винаги. – Той наметна пелерината и я закопча, оставяйки лявата си ръка свободна за стрелбата с лък. – Или пък не – продължи замислено той. – Ти си променила мнението си. За нас.

Амара внезапно застина на мястото си, доволна, че тъмнината скрива лицето ѝ. Би могла да овладее гласа си. Би могла да го излъже в мрака. Но нямаше да може да повтори тези думи, докато го гледаше в очите.

– И двамата имаме дълг пред държавата – каза тихо тя. – Прекарах чумата като дете.

Бърнард мълча доста дълго време. След това каза:

– Не знаех.

– Сега разбираш ли защо трябва да е така? – попита тя.

Отговори ѝ само тишината.

– Никога няма да мога да ти родя деца, Бърнард – каза тя. – Това трябва да е достатъчно, за да те накара да си потърсиш друга жена, такъв е законът. Иначе ще изгубиш правото си на гражданство.

– И без това не съм го искал – отвърна Бърнард. – Заради теб съм готов да се откажа от него.

– Бърнард – каза тя с нескрита тъга, – сред гражданите ни има толкова малко достойни хора. Особено сред аристокрацията. Държавата се нуждае от теб.

– Враните да я изкълват държавата – каза Бърнард. – И преди живеех като свободен човек. Пак може да бъде така.

Амара си пое дълбоко дъх и каза много нежно:

– Аз също съм се клела, Бърнард. И все още вярвам в клетвата ми. Не мога да се отметна от нея. Ще остана вярна на Короната и ще изпълнявам дълга си докрай. Няма да поемам допълнителни задължения, които да влязат в конфликт с нея.

– Ти смяташ, че аз съм в конфликт с Короната? – попита тихо Бърнард.

– Мисля, че заслужаваш истинска съпруга – отвърна Амара. – Която да бъде майка на децата ти. Която да остане до теб при всякакви обстоятелства. – Тя преглътна. – Аз не мога да бъда тази жена. Не и докато съм се заклела пред Гай.

Двамата останаха смълчани известно време. После Бърнард поклати глава.

– Графиньо, възнамерявам да се боря с теб по този въпрос. С нокти и зъби. Всъщност смятам да се оженя за теб, преди да е свършила годината. Но засега и двамата имаме по-належащи дела и е време да се съсредоточим върху тях.

– Но...

– Искам да отидеш при Джиралди и да провериш дали всеки мъж носи лампата си – нареди Бърнард. – А след това да заемеш позиция до Дорога.

– Бърнард – каза Амара.

– Графиньо – прекъсна я той, – това са моите земи. Тези хора са под мое командване. Ако не си готова да се сражаваш рамо до рамо с тях, разрешавам ти да ни напуснеш. Но ако си решила да останеш, очаквам от теб пълно подчинение. Ясен ли съм?

– Напълно, Ваше Превъзходителство – отвърна Амара.