Фурията на Академа

Тя самата не знаеше дали е ядосана, или развеселена от тона му, но чувствата ѝ не ѝ попречиха да реагира професионално. Тя сведе глава в кратък поклон, обърна се и тръгна към легионерите, за да потърси Джиралди. Убеди се, че всеки легионер носи по две фуриени лампи със себе си, и след това се отправи към края на колоната, откъдето се разнасяше острата миризма на Уокър, гаргантът на Дорога, която бе достатъчен ориентир.

– Амара – каза Дорога.

Той стоеше прав в мрака, облегнат отстрани на Уокър.

– Готов ли си? – попита го Амара.

– Ммм. Бързо го натоварих. Сигурна ли си?

– Не – каза тя. – Но пък какво ли е сигурно в тоя живот?

Дорога се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината.

– Смъртта – отвърна той.

– Много обнадеждаващо – рече тя сухо. – Благодаря ти.

– Пак заповядай – каза той. – Страх ли те е от смъртта?

– А теб? – попита тя.

Маратският вожд замислено наведе глава.

– Някога ме беше страх. Сега... не съм сигурен. Никой не знае какво идва след това. Но ние вярваме, че смъртта не е краят. И където и да ме отведе тази пътека, аз знам, че няма да съм първият, преминал по нея. Другите ще ми правят компания. – Той скръсти големите си ръце на гърдите. – Моята другарка, майката на Кайтай. И след последната битка – много от моите хора. Приятели. Семейство. Понякога си мисля, че ще ми бъде приятно да ги видя отново. – Той погледна към бледата луна. – Но Кайтай е тук. Затова си мисля, че ще остана толкова дълго, колкото мога. Тя може да има нужда от баща си и ще бъде безотговорно от моя страна да я оставя сама.

– Аз също ще се постарая да остана жива – каза Амара. – Макар че... семейството ми вече ме чака.

– Тогава е хубаво, че тази нощ ще яздиш с мен – каза Дорога. Обърна се, хвана повода и с лекота се метна върху гарганта. После се наведе и протегна ръка на Амара и с усмивка ѝ помогна да се изкатери на гърба на животното. – Каквото и да се случи, ще имаме какво да очакваме с нетърпение.

Амара се засмя, изкатери се на широкия гръб на Уокър и се настани на коженото седло зад Дорога. Гаргантът започна неспокойно да пристъпва от крак на крак и водата в дървените бурета, прикрепени към хълбоците му, заплиска.

Дорога смушка Уокър с пети и големият звяр потегли с бавни, безшумни крачки към мястото, където се строяваха легионерите. Амара наблюдаваше Джиралди, който обхождаше редиците им с жезъл в ръка и за последен път проверяваше хората си. Този път центурионът не сипеше саркастични забележки. Очите му бяха нап­регнати, а лицето му – сериозно. С бързи потупвания с жезъла той показа на двама легионери пропуските в екипировката им. А и самите легионери не разговаряха, не се побутваха и не въртяха очи, когато той минаваше покрай тях. Лицата им бяха напрегнати, със­редоточени върху предстоящата задача. Всички изпитваха страх, разбира се – само глупаците не се бояха от нищо, а легионерите ветерани не бяха глупаци. Те бяха професионални войници, алерански легионери, продукт на хилядолетна традиция, и страхът бе единственият враг, пред който никога нямаше да отстъпят.

Когато гаргантът мина покрай него, Джиралди я погледна и притисна жезъла към гърдите си, отдавайки ѝ чест. Амара му кимна в отговор, а гаргантът застана до Бърнард и останалите живи рицари – по шестима от призователите на земя и на дърво. Нито един от тях не можеше да се мери по сила с Бърнард или Янус, но всичките бяха опитни войници, които отдавна служеха в легиона. Те бяха изоставили щитовете си, призователите на дърво бяха въоръжени с тежки лъкове, а земните носеха тежки дървени и ковашки чукове – с изключение на младия сър Фредерик, който бе предпочел да вземе пиката си.

Бърнард погледна към Амара и Дорога.

– Готови ли сте?

Дорога кимна.

– Центурионе? – обърна се Бърнард към сенките, които стояха зад него.

– Готов съм, милорд – чу се тихият отговор на Джиралди.

– Напред – каза Бърнард и вдигна ръка, сочейки към гнездото.

Широкият гръб на гарганта се залюля – животното тръгна нап­ред без видим знак от Дорога. Амара чу тихото поскърцване на износени кожени ботуши и лекия удар на щит в броня, но с изключение на това легионерите и рицарите се движеха в пълна тишина. Тя се огледа и с усилие забеляза сенките на първата редица воини, които се движеха зад тях, макар разстоянието помежду им да не беше повече от пет крачки. Наоколо танцуваха и преливаха сенки, резултат от едва доловимото призоваване на дърво.

Когато се приближиха до призрачното зелено сияние на кроача

, сърцето на Амара затупка още по-бързо.

– Така ли направиха и твоите хора? – прошепна тя на Дорога.

– Имаше повече викове – отвърна той.

– А ако нападнат по-рано? – попита тя.

– Няма – отговори Дорога. – Не и докато не ги предупредят пазителите.

– Но ако тръгнат...

– Ще ги накараме да си платят за смъртта ни.

Устата ѝ пресъхна. Тя се опита да преглътне, но гърлото ѝ не можеше да помръдне. Затова млъкна и зачака, докато всички бавно се придвижваха в напрегнато мълчание.