Фурията на Академа

Уокър нададе тръбен зов, изправи се на задните си крака и порази издигналия се във въздуха вордски воин. Мощта на гарганта му позволи с лекота да разбие хитиновата му броня. Вордът рухна на земята, а Амара отчаяно се вкопчи в Дорога, за да се задържи на седлото.

Рицарите Тера защитаваха фланговете на гарганта и когато вражеските воини се приближаваха, по земята преминаваха вълни, които нарушаваха ритъма на атаката им и позволяваха на мощните чукове да трошат броните им като черупки на яйца.

И всичко това беше просто прелюдия към истинската атака.

– Джиралди! – извика Бърнард.

– Огън! – нареди центурионът. – Огън, огън, огън!

По цялата стена от легионерски щитове с ослепителна светлина грейнаха фуриените лампи. И всички легионери като един метнаха лампите си върху гъстата течност от кроача, която се беше смесила с ламповото масло и алкохола.

Пламъците започнаха да се разпростират със зашеметяваща скорост. Стотиците избухнали пожари се срещнаха и се сляха, подхранвайки се един друг. Само за няколко секунди огънят се разгоря и започна да поглъща попадналите в капан вордски воини.

Сега на легионерите им се наложи да хвърлят всичките си сили в битката, защото отчаяните ворди се опитаха да си пробият път навън. Навсякъде се разнесоха черен пушек и отвратителна воня. Джиралди крещеше заповеди, които почти не се чуваха от лудешкото тракане и щракане на бронираните ворди.

Редиците им издържаха. Последните ворди успяха да се обърнат, да се измъкнат от капана и да полетят към пещерата.

– Графиньо! – изкрещя Бърнард.

Амара призова Сирус и внезапно почувства нетърпеливото присъствие на фурията си. Тя си пое дълбоко дъх, концентрира се и извика:

– Готово!

– Долу, долу, долу! – излая Джиралди.

Всичко около Амара се движеше много, много бавно. Легионерите отстъпиха крачка назад и се отпуснаха на едно коляно, а след това легнаха по очи и се покриха с щитовете си като капаци на ковчези. Отчаяните ворди се блъскаха и залитаха към смъртта си, а онези, които бяха успели да се измъкнат, летяха право към пещерата.

Амара обгърна мислено Сирус и с цялата си воля я запрати след отлитащите ворди.

Ураганният вятър се блъсна в горящата течност и се понесе напред в ослепителна вълна от бушуващи пламъци. Подхранван от бесния вятър, огънят подпали самия въздух и жарта започна да прогаря всичкия кроач по пътя си, разтапяйки го като восък. Пок­ритите с кроач дървета пламнаха като факли, а вятърът на Амара отнасяше все по-надалече ревящата огнена стена.

Тя погълна и последната група вордски воини пред входа на пещерата – и продължи напред, разпростирайки се на всички страни, изгаряйки кроача, до който успяваше да се добере.

Накрая Амара потрепери, връхлетяна от умора, и останала без сили, се облегна върху Дорога. Щом бушуващият вятър стихна, огнената вълна започна да се разпада на отделни пожари. Но по повърхността не се виждаше никаква следа от кроач – само почерняла пръст и горящи дървета.

Бяха успели.

Амара затвори изтощено очи. Толкова беше изморена, че не усети как започва да се плъзга настрани, но Дорога я подхвана, преди тя да успее да падне от гърба на гарганта.

Известно време всичко ѝ беше в мъгла, след което тя чу Бърнард да раздава заповеди. Насили се да вдигне глава и започна да се оглежда, докато не го забеляза.

– Бърнард – повика го Амара със слаб глас. Графът вдигна глава – той поддържаше един ранен войник, докато лечителят вадеше парче вордски зъб от крака му. – Царицата – извика тя. – Убихме ли царицата?

– Не знам все още – отвърна той. – Ще разберем едва след като проверим в пещерата, но тя е смъртоносен капан. Пещерата има висок таван, но не е дълбока. Не бих се изненадал, ако огнената буря не е опекла всичко, което се е намирало вътре.

– Трябва да побързаме – каза тя, а междувременно Дорога завъртя Уокър и го обърна с глава към пещерата. – Трябва я довършим, преди да успее да се възстанови. Трябва да убием царицата или всичко е било напразно.

– Разбирам. Но тук има умиращи хора, а не разполагаме с нито един воден призовател. Първо ще се погрижим за тях.

– Хей – изръмжа Дорога. – Вие двамата. Царицата не е в пещерата.

– Какво? – Амара надигна изморено глава. – Какво искаш да кажеш?

Дорога кимна мрачно към хълма зад гърбовете им, който се издигаше край пътя за Арикхолт.

Там се намираха взети фермери, мълчалива групичка хора от всякаква възраст и пол, които стояха под бледата лунна светлина и гледаха към алеранските бойци с празни погледи.

До тях стоеше цялата центурия на Феликс, заедно с като че ли всички легионери, които бяха оставили в Арикхолт.

Всички те бяха взети.

Пред мълчаливата тълпа стоеше прилепено към земята същество и Амара изобщо не се съмняваше какво виждат очите ѝ. Съществото имаше размерите на възрастен човек и приличаше на сянка със странна форма. Ако не бяха светещите в тъмнината очи, Амара щеше да си помисли, че царицата на вордите е просто игра на светлосенките.