Фурията на Академа

Но тя бе напълно реална. Царицата тръгна бавно надолу по хълма. Тя се придвижваше по някакъв странен начин – вървеше на четири крака, но сякаш би било по-естествено да върви на два. В същия момент всички взети направиха едновременно крачка нап­ред.

– Фурии! – изпъшка Амара. Тя беше толкова изморена, че силите не ѝ стигаха дори да се уплаши от гледката. Докато те залагаха капана и унищожаваха вордите, царицата беше нападнала центурията на Феликс. Те вече бяха видели в Арикхолт, че дори малък брой взети представляваха страшна заплаха, а сега броят им беше повече от легионерите на Джиралди.

– Бърнард, колко ранени имаме? – тихо попита тя.

– Две дузини – отвърна изморено той.

Взетите слизаха по хълма, но не бързаха, водени от сянката със светещи очи. В нощта отекна звук, наподобяващ съскащ, стенещ смях, който затанцува сред сипещите се от горящите дървета искри.

– Твърде много са – рече тихо Амара. – Твърде много. Можем ли да избягаме?

– Не и с такъв брой ранени – отвърна Бърнард. – А дори и да успеем да ги вземем с нас, зад гърба ни е Гарадос. Ще трябва да отстъпим към склоновете му, а никой не е в състояние да прикрие движението на толкова много хора.

– Значи, ще трябва да се бием.

– Да – каза Бърнард. – Джиралди?

Центурионът се появи. Кракът му бе окървавен, единият му нараменник беше изкорубен, но той уверено удари с юмрук в гърдите си.

– Да, милорд.

– Ще отстъпим в пещерата – каза Бърнард. – Там ще можем да се сражаваме на смени. Може да издържим известно време.

Джиралди го погледна мълчаливо. Лицето му бе безизразно, но в очите му проблесна тревога. Той кимна, поздрави отново, обърна се и започна тихо да дава заповеди.

Амара затвори изтощено очи. Част от нея се чудеше дали няма да е по-добре просто да заспи и да остави събитията да се развиват от само себе си. Толкова беше изморена. Опита се да намери някаква причина, която да я подтикне да продължи напред, да прогони отчаянието.

„Дългът“, помисли си тя. Неин дълг бе да даде всичко от себе си за защитата на аристокрацията, легионерите и хората в държавата. Дългът не ѝ позволяваше да се предаде на смъртта. Но точно в този момент мислите за дълга ѝ се струваха изпразнени от съдържание. Повече от всичко на света ѝ се искаше да се намира на някое топло и безопасно място – а дългът бе студено и голо убежище за наранения ѝ дух.

Тя се огледа отново и видя как Бърнард помага на един ранен мъж да се изправи и да закуцука към пещерата, опирайки се на дръжката на копието си. Той помогна на човека да се изправи, подхвърли му няколко окуражителни думи и се обърна към следващия мъж, който имаше нужда от помощ. Трябваше да организира отстъплението им към пещерата – колкото и кратко да успееха да издържат там.

Той беше достатъчна причина.

Изведнъж Дорога се разсмя.

– Какво е толкова смешно? – попита го тихо тя.

– Добре, че двамата с теб успяхме да си поговорим преди това – избоботи той и в очите му проблеснаха весели искри. – В противен случай щях да забравя, че независимо какво се случва, винаги има какво да очакваме с нетърпение.

Без да спира да се смее, той обърна гарганта си и застана на края на алеранската колона.

Докато се отдалечаваха, Амара се обърна назад, наблюдавайки мълчаливо как вордската царица и взетите бавно ги настигат.

Глава 34

Тави погледна навъсено Ерен и прошепна:

– Какво значи „нищо“?

– Извинявай – отговори шепнешком Ерен. – Направих всичко възможно за времето, с което разполагах. Докато е траело нападението, някой е изгасил уличните лампи. Няколко души са чули битката, двамина дори са видели началото на нападението, но след това лампите изгаснали и вече не се виждало нищо.

Тави бавно въздъхна и облегна глава назад, на стената. В изпитната зала беше задушно. Писмената част от изпита беше започнала след обяда и продължи четири часа, а след нея последва устната част. Залезът плъзна оранжевите си пръсти върху горните прозорци на залата и сред стотината ученици нямаше нито един, който да не жадува да си тръгне.

Маестро Лар, мъж с отпуснати рамене, впечатляваща грива от среб­ристи коси и добре поддържана бяла брада, кимна на ученика, седнал пред катедрата му, освобождавайки го. После Лар си отбеляза нещо в лежащия пред него дневник и изгледа кръвнишки Тави и Ерен.

– Господа – каза той раздразнено с плътния си глас, – надявам се, че ще проявите уважение към другарите си и ще запазите учтиво мълчание по време на изпитите им. Както се надявам, че и те ще сторят същото по отношение на вас. – Той присви очи, взирайки се право в Тави. – В противен случай ще бъда принуден да направя някои разяснения относно академичния ред, което ще отнеме известно време. Надявам се, че това няма да е необходимо?

Всички останали ученици започнаха да се обръщат към тях. Върху Тави и Ерен се спряха стотина раздразнени, заплашителни погледи с безмълвно обещание за сурово възмездие.

– Не, маестро – отвърна Тави, стараейки се да демонстрира разкаяние.

– Извинявайте, маестро – рече Ерен.

Той или се преструваше по-добре от Тави, или наистина се разкайваше.