Фурията на Академа

Той крачеше към стаята си, слушайки ръмженето на стомаха си, и се надяваше, че тя е останала в стаята му, както беше обещала.

Тави свърна по коридора към стаята си и застина. Намръщи се, загледан в дълбоките сенки покрай стаите на учениците. Тази редица ученически стаи се точеше срещу външната стена на Цитаделата и между тъмната каменна стена и вратите на стаите мракът беше почти пълен.

Тави не виждаше нищо пред себе си, но инстинктите му му подсказаха да се спре. Той облиза устни. Не носеше със себе си дори нож, понеже внасянето им в класните стаи беше забранено, и сега му липсваше удобната тежест на оръжието.

Той отстъпи от пътеката и се притисна към външната стена, където също щеше да бъде в сенките и слабата светлина, идваща изотзад, нямаше да го осветява. Затвори очи и се съсредоточи върху усещанията си, за да опита да разбере какво го е разтревожило.

Чу нечии широки и тихи крачки да отстъпват назад в мрака. Пое си дъх и усети острата животинска миризма, позната му от Черния коридор.

Сърцето му подскочи до гърлото. Един от канимите го чакаше в тъмнината край вратата на стаята му. Първият му инстинкт беше да побегне, но той твърдо го отхвърли. Не само защото в стаята му беше Кайтай, неподозираща опасността, но и защото за един каним подобно бягство би послужило като покана за нападение. Всъщност дори и да носеше дузина ножове със себе си, те нямаше да му помогнат особено. Да влезе в битка, би било равносилно на самоубийство. Единственият му шанс да оцелее беше да е дързък и самоуверен.

– Хей, там! – извика властно Тави към сенките. – Какво търсиш толкова далеч от Черния коридор?

От мрака се чу ниско тътнещо ръмжене, в което Тави разпозна канимски смях. После то премина в рев и Тави чу приглушен удар – вратата на стаята му се отвори. През процепа в тъмнината на коридора се плъзна лъч светлина и Тави видя как нещо огромно и космато нахлува в стаята му.

Оттам се разнесе вик, който отекна в ушите на Тави като бойна тръба. Той се хвърли напред, чу свистенето на острие, излизащо от ножницата, и тропота на падащи мебели, а после животински рев на изненада, гняв и болка. Кайтай нададе боен вик, примесен с презрителен смях, който много скоро беше заглушен от животинско ръмжене, и в този момент Тави се озова на прага.

Посланик Варг изпълваше стаята с туловището си и беше прик­лекнал толкова ниско, че щеше да изглежда смешно, ако в следващия миг не се беше нахвърлил с удивителна бързина към Кайтай.

Маратската девойка беше скочила върху скрина на Макс, очите ѝ пламтяха, устата ѝ беше изкривена в подигравателна усмивка. В едната си ръка държеше своя нож с острие, потъмняло от кръв, а в другата – ножа на Тави. Когато Варг посегна към нея, тя нанесе удар с двете остриета едновременно – и по тавана плисна кръв.

От рева на Варг стаята се разтресе и той с небрежен удар преобърна скрина. Девойката възкликна и падна, но се приземи върху четирите си крайника като котка. Въпреки бързината на реакцията си, тя не успя да избегне лапите на канима, който я вдигна във въздуха и я разтърси като териер – плъх. Тя изпусна ножовете и Варг се обърна към вратата.

През цялото време Тави не беше спрял да се движи и когато канимът се обърна към него, той вече бе успял да сграбчи тежката стомна с вода от масата до вратата и я запрати напред с цялата си сила. Стомната се разби в муцуната на Варг, принуждавайки го да отстъпи крачка назад. Червените очи на канима се опулиха от изненада, болка и гняв, а тъмните му устни с ръмжене оголиха жълтеникавите му зъби.

– Пусни я! – процеди Тави, като в същото време хвърли и подноса, върху който беше стояла стомната, но Варг с небрежно движение го отклони встрани и скочи към Тави.

Полезрението на младежа се изпълни от тъмната козина, зъбите и кървавочервените очи.

Канимът го удари и Тави беше шокиран от силата на удара. Стори му се, че тежи колкото перце – той прелетя десет фута и се стовари по гръб.

– Алеранецо! – изпъшка Кайтай.

Варг изръмжа и се наведе над Тави. Оголените му зъби проб­леснаха в тъмнината.

– Последвай ме, или тя ще умре!

Варг се обърна и побягна покрай редицата от врати, после прекоси двора и тръгна по коридора на слугите, водещ към решетка, зад която имаше вход към подземията.

Тави погледа след Варг и изруга. Скочи на крака и сграбчи двата ножа. После взе свещта, намести я в малък тенекиен фенер и побягна подир посланик Варг.

Знаеше, че това е безумие. Не можеше да се бие с Варг и да победи. Нещо повече, в такава битка не би могъл дори да оцелее. Но той не можеше да позволи на канима да му отнеме Кайтай, не можеше да остави маратската девойка на произвола на съдбата, след като тя му се беше доверила да му гостува.

Тави знаеше, че Варг е твърде бърз и може да бъде настигнат само ако самият той го позволи, но нямаше друг избор.

Той беше обещал на Кайтай, че няма да бъде сама, и щеше да изпълни обещанието си, дори и това да му струваше живота.

Глава 35

Амара надникна от входа на пещерата и промърмори:

– Какво чакат още?