Фурията на Академа

– Предполагам, че вече сама сте му съобщили. Не са много хората, които при пристигането си вдигат такъв шум и грохот, че раздрънчават всички тенджери в долината. Всички, които не са глухи, вече знаят, че сте тук.

– В такъв случай ти благодаря за учтивостта, центурион – подразни го тя, метна раницата си през рамо и тръгна към стълбите.

Докато вървеше, летателният ѝ кожен костюм леко поскърцваше.

– Срам и позор – оплака се Джиралди. – Красиво момиче като вас да се мотае наоколо, облечено така. С мъжки дрехи. Неприлично тесни. Намерете си някоя рокля.

– Така е по-практично – извика Амара през рамо.

– Забелязах колко практично изглеждате всеки път когато посещавате Бърнард – провлече глас Джиралди.

Амара усети как бузите ѝ неволно пламват, макар да се съмняваше, че си е проличало, защото лицето ѝ и без това се беше зачервило от вятъра и студа. Тя се спусна до западния двор на лагера. Когато Бърнард пое командването на гарнизона от предишния му граф, Грам, той нареди да бъдат премахнати всички следи от битката, от която вече бяха изминали две години. Въпреки това Амара винаги си мислеше, че все още вижда петна от кръв, които са били пропуснати при почистването, макар да знаеше, че всичката пролята кръв отдавна е била измита.

Останали бяха само кървавите петна в спомените и сърцето ѝ. Тази мисъл леко я отрезви, без всъщност да помрачава веселото ѝ настроение. Животът тук, на източната граница на Алера, напомни си тя, може да е труден и суров. Хиляди алеранци бяха намерили смъртта си в тази долина, както и десетки хиляди марати. Повече от век това място бе връхлитано от страдания, опасности, предателство и насилие.

Но нещата започваха да се променят, до голяма степен заради усилията и смелостта на мъжа, който го управляваше от името на Короната, и заради срещата с когото бе обяздила най-опасните високи ветрове.

Усмихвайки се, Бърнард излезе от командирската квартира, намираща се насред лагера. Макар дрехите му да бяха по-елегантни и ушити от по-фино платно, той продължаваше да носи зелено и кафяво – цветовете на свободен холтър, какъвто беше преди, вместо по-ярките цветове, съответстващи на произхода му и на настоящото му положение. Той бе висок, с тъмна коса, на места преждевременно прошарена и подобно на брадата му – подстригана късо, както беше прието в легиона. Бърнард се спря и задържа вратата отворена за прислужничката, която носеше купчина пране, след което отиде при Амара с широки, уверени крачки. Амара си помисли, че телос­ложението му е като на мечка и пристъпва като котка на лов, но със сигурност бе най-привлекателният мъж, който беше виждала. Тя харесваше най-много очите му. Сиво-зелените му очи бяха като самия него – ясни, открити и откровени, и не им убягваше почти нищо.

– Графе – промърмори тя, когато той се приближи до нея и ѝ предложи ръката си.

– Графиньо – отвърна той.

В очите му припламнаха огънчета, които накараха сърцето ѝ да се разтупти, докато той нежно поемаше пръстите ѝ и се навеждаше над тях. Стори ѝ се, че усеща дълбокия му глас да вибрира в корема ѝ, когато той добави:

– Добре дошла в гарнизона, лейди Курсор. Добре ли пътува?

– Да, след като времето най-после се оправи – отвърна тя и без да издърпва пръсти от ръката му, тръгна редом с него към кабинета му.

– Как се развиват нещата в столицата?

– По-забавно от обичайното – рече тя. – Консорциумът на роботърговците и Дианическата лига само дето не се дуелират по улиците, а сенаторите не могат да си подадат носовете навън, без върху тях да се нахвърли една или друга партия. Южните градове правят всичко възможно, за да вдигнат цената на тазгодишната реколта, като надават вой срещу алчността и рушветчийството на лордовете на Стената, докато градовете край Стената настояват за увеличение на данъците, които плаща скъперническият Юг.

Бърнард изсумтя.

– Негово Величество...?

– ...е в отлична форма – рече Амара и реши, че сега е моментът да си поеме дълбоко дъх през носа. Бърнард ухаеше на борови иглички, кожа и дим от изгоряло дърво и тя обожаваше аромата му. – Но тази година имаше значително по-малко публични изяви, отколкото преди. Появиха се слухове, че здравето му най-после се е влошило.

– Че кога не ги е имало?

– Именно. Според докладите племенникът ти се справя добре в Академията.

– Наистина ли? Дали най-после не е...

Амара поклати глава.

– Не. Повикали са десетина различни призователи на фурии, които да го изследват и да работят с него. Нищо.

Бърнард въздъхна.

– Но иначе се представя отлично. Преподавателите му до един са впечатлени от ума му.

– Добре – каза Бърнард. – Гордея се с него. Винаги съм го учил, че не бива да позволява на проблемите да застават на пътя му. Че умът и уменията му ще го отведат по-далеч от призоваването на фурии. И все пак се надявах... – Той въздъхна, кимна почтително на двамата преминаващи покрай тях легионери калидоси, които се връщаха от столовата заедно със своите официално несъществуващи съпруги. – И така, какво ми изпраща Първият лорд?

– Обичайните официални съобщения, както и покани за теб и холтърите от долината за фестивала.