Фурията на Академа

Той снижи гласа си до шепот и Амара не можа да чуе останалото.

– Враните да го изкълват! – изруга ядосано Бърнард.

Тонът на гласа му накара Амара рязко да вдигне глава.

– От колко време? – попита графът.

– По-малко от час. Да вдигна ли всички по тревога? – попита Джиралди.

Бърнард стисна зъби.

– Не. Събери центурията си при Стената. В парадна униформа.

Джиралди се намръщи и леко наклони главата си настрани.

– Не се подготвяме за битка. Поставяме почетна стража. Ясен ли съм?

– Напълно, Ваша светлост – отвърна Джиралди с глух глас, резултат от често чупения му нос. – Искате най-добрата ни центурия строена до Стената в пълно бойно снаряжение, за да можем да ступаме маратите, ако са в настроение за бой, а ако не са, ще бъдат посрещнати от най-прекрасните ни и очарователни центуриони, които да ги накарат да се почувстват добре дошли.

– Браво на теб.

Усмивката на Джиралди се стопи и той заговори тихо, но без страх:

– Смятате ли, че ни чака битка?

Бърнард плесна стария войник по рамото.

– Не. Но искам ти лично да съобщиш на капитана на рицарите Грегор и на останалите центуриони, че няма да е зле да инспектират оръжията и броните си, в случай че греша.

– Да, Ваша светлост – каза Джиралди, удари с юмрук гърдите си, както се поздравяваха легионерите, кимна на Амара и си тръгна.

Бърнард отиде до големия здрав дървен шкаф и го отвори. Извади отвътре износена стара военна куртка и я облече с уверени движения.

– Какво става? – попита Амара.

Той ѝ подаде ремък с ножница, в която бе пъхнат къс здрав меч.

– Може да имаме проблеми.

Гладиусът беше основното въоръжение на легионерите и най-разпространеното в държавата оръжие. Амара умееше да борави с него и го закопча на рамото си, без да се налага да гледа какво прави.

– Какво имаш предвид?

– В долината има маратски отряд – каза Бърнард. – Идват насам.

Глава 4

Амара почувства как напрежението бавно сковава раменете ѝ.

– Колко са?

Бърнард навлече ризницата си и бързо закопча страничните ѝ ремъци.

– Двеста, може и повече – отвърна той.

– Не са ли твърде малко, за да са враждебен отряд? – попита тя.

– Вероятно.

Тя се намръщи.

– Едва ли вярваш, че Дорога изобщо смята да ни напада, камо ли с толкова малко бойци.

Бърнард сви рамене, измъкна със замах една тежка бойна брадва от шкафа и преметна ремъка ѝ през рамо.

– Може да не е Дорога. Ако някой е успял да го измести по същия начин, по който той се справи с Атсурак, тогава нападението е напълно възможно, а аз нямам намерение да излагам на никакъв риск живота на моите хора. Ще се подготвим за най-лошото. Подай ми лъка.

Амара се обърна към камината и свали лъка, който висеше над нея – изваян полумесец от тъмно дърво с дебелината на глезените ѝ. Подаде му го и грамадният мъж измъкна от шкафа един боен колчан, натъпкан със стрели. След това прихвана лъка с единия си крак, огъна без видими усилия якото дърво, за което иначе щяха да са необходими двама мъже с инструменти, и му наниза тетивата.

– Благодаря ти.

Амара повдигна вежди и посочи огънатия лък.

– Смяташ ли, че ще е необходим?

– Не. Но ако се случи нещо лошо, искам веднага да съобщиш за това в Рива.

Тя се намръщи. Въобще нямаше да ѝ хареса да остави Бърнард сам в опасност, но задълженията ѝ като куриер на Първия лорд не ѝ оставяха друг избор.

– Разбира се.

– Да ти събера ли пощата? – попита той.

Тя поклати глава.

– И без това съм изморена от пътуването до тук. Ако ще трябва пак да летя, не искам да нося със себе си излишна тежест.

Той кимна и излезе от кабинета си, а Амара го последва. Двамата прекосиха заедно източния двор и се отправиха към грамадната, надвиснала над главите им Защитна стена, която ги отделяше от просторните равнини в земите на маратите. Стената достигаше трийсет фута височина и ширина, беше направена от черен базалт и изглеждаше като изсечена от единствен гигантски каменен блок. Покрай бойниците бе издигната редица от зъбери. Портата, която бе достатъчно широка и висока, за да пропусне и най-големия гаргант, бе изработена от цял лист от някаква тъмна стомана, каквато Амара не беше виждала досега, и която бе извлечена от недрата на земята от самия Първи лорд след битката отпреди две години.

Те се изкачиха по стъпалата към бойниците, където в боен ред се бяха строили осемдесетте прошарени ветерани на Джиралди – мъже, оцелели след Втората калдеронска битка. Кървавочервените нашивки на Ордена на Лъва изпъкваха върху ширитите на панталоните им и макар да бяха облечени в парадните си облекла, всеки от мъжете носеше бойното си оръжие и броня, изработени от неук­расена, изпробвана в битките стомана.

В далечината се виждаха приближаващите се към крепостта фигури, които все още представляваха само движещи се из долината тъмни, неясни петна.

Амара се наведе между два каменни зъбеца и вдигна ръце. Тя призова Сирус и фурията ѝ се гмурна между ръцете ѝ, превръщайки въздуха в лист изкривена светлина, която уголеми образа на далечните пътешественици.

– Това е Дорога – докладва тя на Бърнард. – И ако не греша, с него е Хашат.