Фурията на Академа

Той взе лампата на Варг и тръгна към изхода от подземията, оглеждайки се за белезите, които беше оставил по стените.

На Кайтай ѝ бяха достатъчни няколко секунди, за да успокои дишането си. После тя каза:

– Преди много време народът ми е живял на друго място. Не в земите, които обитаваме днес. Някога сме живели като твоите хора. В селища. В градове.

Тави повдигна изненадано вежди.

– Никога не съм чувал това. Не знаех, че народът ти е имал градове.

– Не – отвърна Кайтай. – Вече няма.

– Какво се е случило с тях?

– Дошли вордите – каза Кайтай. – Взели много от хората ми. Взели ги така, както онези вълчи същества в пещерата. Те също са взети

.

– Взети – каза Тави. – Имаш предвид контролирани? Поробени по някакъв начин?

– Нещо повече – отвърна тя. – Вълчите същества, които видя, са били погълнати. Всичко в тях, което ги прави това, което са, го няма. Духът им е бил унищожен, алеранецо. Останал е само духът на ворда – и взетите не чувстват болка, страх или слабост. Духът на ворда им дава голяма сила.

Тави се намръщи.

– Но защо им е на вордите да правят нещо такова?

– Защото така са създадени. Те се множат. Стават все повече. Те вземат, поглъщат и унищожават всичкия живот, докато накрая не остане нищо друго под небето. Пресъздават се в нови животи, нови форми. – Тя потрепери. – Нашите хора продължават да разказват легенди за тях. Десетки ужасяващи истории, алеранецо, отпреди познатите ни времена. Такива, които карат дори маратите да стоят по-близо до огньовете си и да се свиват разтреперени под одеялата през нощта.

– Тогава защо пазите още тези истории? – попита той.

– За да ги запомним – каза Кайтай. – На два пъти вордите едва не са унищожили целия ни народ, останали са само малки отряди, които трябвало да бягат. И макар това да се е случило преди много, много години, ние сме запазили легендите, за да бъдем готови за срещата с вордите. – Тя прехапа устната си. – И ето, че те се появиха.

– Но ти откъде знаеш? Кайтай, щом маратите са се опитвали толкова упорито да не ги забравят, защо преди две години ти не ми ги показа и не рече: „О, виж, това са ворди!“?

Кайтай изсъска нетърпеливо.

– Да не би да говоря само на себе си? – сопна му се тя. – Нали ти казах, алеранецо. Те изменят вида си. Те са променящи се. Всеки път когато са унищожавали народа ми, те са се появявали като нещо различно.

– Тогава как ги позна?

– По знаците – каза тя. – Изчезват хора. Те са взети. Вордите действат тайно, така че да не бъдат открити, преди да са се размножили и разпрострели навсякъде. Опитват се да разделят онези, които им се противопоставят, за да могат да отслабят враговете си. – Тя потрепери. – Водят ги цариците им, алеранецо. Едва сега го разбирам: онова същество, от сърцето на Восъчната гора, същото, което ти изгори – това е била вордската царица.

Тави се спря и потърси следващия белег.

– Мисля, че я видях. Тук.

– В пещерата?

– Да. Беше покрита с наметало и даваше заповеди на канима, който не беше... не беше...

Той махна неопределено с ръка.

– Взет – каза Кайтай.

– Взет.

Тави ѝ предаде разговора между закачулената фигура и Сарл.

Кайтай кимна.

– Видял си я. Вордите планират да убият вашия вожд. Те искат да създадат достатъчно хаос, за да могат да се размножат, без да бъдат забелязани. Докато не стане твърде късно.

Тави установи, че крачи по-бързо.

– Врани! Могат ли да направят такова нещо?

– Втория път, когато са нападнали хората ми, не сме можали да ги спрем – а вече сме се били изправяли срещу тях. Твоят народ не знае нищо за тях. Затова те се опитват да ви отслабят, да ви разделят.

– Царицата използва Сарл – промърмори Тави. – Разделяй и владей. Той ѝ доставя войници, за да ѝ помогне, а кастата му вдига бури по крайбрежието, за да изтощи Гай и да го принуди да прекарва по цели нощи в залата му за медитиране, така че да им бъде по-лесно да го намерят, когато решат да го убият. А царицата знае, че ако Алера отслабне, канимите ще ни нападнат. Тя иска те да ни обезсилят още повече – и същевременно те също ще понесат загуби. Което ще ги направи по-уязвими за атаката на вордите.

Кайтай кимна.

– Според нашите легенди те са настроили хората ми един срещу друг по почти същия начин.

– Врани! – изруга тихо той.

Представи си дългото стълбище, което водеше до залата за медитиране на Първия лорд. След първата караулка нямаше други входове или изходи край стълбището или стаите в долните етажи.

Това бе смъртоносен капан.

Тави ускори още повече ход.

– Те знаят къде се намира Гай. Двайсет каними ще успеят да си пробият път дотам. Трябва да ги спрем.

Кайтай не изоставаше.

– Ще предупредим воините ви, ще ги доведем тук и ще унищожим вордите.

– Сър Майлс – каза Тави.

Кайтай го погледна недоумяващо.

– Той е военният водач – поясни младежът. – Но не съм сигурен, че ще нападне.

– Защо?

Тави стисна зъби и продължи да крачи напред. Макар да умираше от желание да побегне, той не беше толкова глупав, че да рискува да се изгуби в лабиринта от тунели.