Фурията на Академа

– Хашат ли? – попита Бърнард, мръщейки се. – Тя му е нужна, за да патрулира из източните блата и да удържа Вълците. Твърде опасно е да пътуват заедно с толкова малък отряд.

Амара се намръщи и ги огледа.

– Бърнард, Хашат върви пеша. Конят ѝ накуцва. Има и други от Конете, които вървят пеша. Виждам и носилки. Коне и гарганти без ездачи. Ранени животни.

Бърнард се намръщи и кимна отсечено.

– Прав беше, центурион – каза той. – Това е боен отряд.

Джиралди кимна.

– Само че не идват да се бият с нас. Възможно е някой да ги преследва.

– Не. Движат се твърде бавно – отвърна Бърнард. – Ако някой ги гонеше, досега да ги е заловил. Слез долу и събери лечителите.

– Слушам, сър.

Центурионът даде знак на хората си да приберат оръжията в ножниците, после излая заповедите си, изпращайки няколко от мъжете да напълнят с вода ваните и да съберат гарнизонните призователи на вода, за да се погрижат за ранените.

На обезсиления отряд на Дорога му бе нужен повече от час, за да стигне до крепостта. Междувременно готвачите изпълниха въздуха с аромата на печено месо и прясно опечен хляб, отрупаха масите с храна, струпаха малка купчина сено за гаргантите, а около конюшните подредиха поилки с вода и храна за конете. Легионерите на Джиралди разчистиха малка площ в един от складовете и подредиха няколко реда постелки с одеяла за ранените.

Бърнард отвори портата и излезе да посрещне отряда марати. Амара застана до него. Двамата се приближиха на около двайсетина крачки от огромния, белязан в битки черен гаргант, който яздеше Дорога, и в носа ги удари острата му животинска миризма.

Самият марат беше висок, с могъщо телосложение, твърде едър дори за собствената си раса, а мощните му мускули танцуваха под кожата. Рошавата му бяла коса бе привързана на врата с бойна лента, а на гърдите му имаше порезна рана, покрита със засъхнала кръв. Чертите на лицето му бяха груби, но в тъмните очи, които гледаха Бърнард изпод надвисналите вежди, проблясваше интелигентност. Той носеше туниката, която жителите на Калдерон му бяха подарили след битката, макар да я беше разпрал отпред и да бе откъснал ръкавите, за да може да промуши ръцете си. Студеният вятър като че ли въобще не го притесняваше.

– Дорога – извика Бърнард.

Дорога му кимна в отговор.

– Бърнард. – После посочи с палец през рамото си. – Ранени.

– Готови сме да помогнем. Вкарай ги вътре.

Широката уста на Дорога се разтегли в усмивка, която разкри едрите му квадратни зъби. Той кимна с благодарност на Бърнард, след което развърза от седлото на гарганта една голяма торба с ремък за през рамо. После хвана здраво плетеното кожено въже и със засилка скочи от гърба на звяра. Приближи се до Бърнард и двамата се поздравиха по маратски обичай, поставяйки ръце на раменете си.

– Задължен съм ти. Не ни стигат умения да се оправим с някои от ранените. Реших, че хората ти ще се съгласят да помогнат.

– За тях ще бъде чест.

Бърнард даде знак на Джиралди да поеме грижата за ранените марати, а конярите се приближиха да огледат ранените коне и гарганти, както и два окървавени вълка.

– Добре изглеждаш – каза Бърнард.

– Как е племенникът ти? – избоботи Дорога.

– Учи – отвърна Бърнард. – Кайтай?

– Учи – рече Дорога и се обърна към Амара. – А, момичето, което лети. Трябва да се храниш повече, момиче.

Амара се засмя.

– Ще се опитам, но непрекъснато тичам по задачи за Първия лорд.

– Да, от тичането много се отслабва – съгласи се Дорога. – Намери си мъж. Роди си деца. Това винаги върши работа.

Противна пулсираща болка преряза Амара през корема, но тя се опита да задържи усмивката на лицето си.

– Ще си помисля по въпроса.

– Пфу – изсумтя Дорога. – Бърнард, да не би нещо да не ти е наред в гащите?

Лицето на Бърнард пламна в аленочервено.

– Ъх. Не.

Дорога забеляза смущението на графа и избухна в грухтящ, лаещ смях.

– Вие, алеранци! Всички се чифтосват – каза Дорога. – На всички им харесва. А само вие се преструвате, че не го правите.

Амара се забавляваше със смущението на Бърнард, макар че само болката от думите на Дорога ѝ бе попречила самата тя да се изчерви. Бърнард сигурно щеше да реши, че тя е просто твърде обиграна, за да се смути от някакви си приказки.

– Дорога – каза тя, за да го измъкне от затруднението, – откъде получи тази рана? Какво се случи с хората ти?

Усмивката на маратския главатар се стопи и той се обърна към равнината с мрачно изражение на лицето.

– Получих я заради собствената ми глупост – отвърна той. – Останалото е само за вашите уши. Трябва да влезем вътре.

Бърнард се намръщи, кимна му и го покани с жест да го последва. Двамата влязоха заедно в територията на гарнизона и се отправиха към кабинета на Бърнард.

– Искаш ли да се нахраниш? – попита Бърнард.

– След като приключат хората ми – отвърна Дорога. – И техните чала. Зверовете им.

– Разбирам. Седни, ако искаш.

Дорога поклати глава и се разходи мълчаливо из кабинета. Отвори шкафа, взря се в тухлите на камината и извади няколко книги от скромното по размери рафтче, за да разгледа страниците им.

– Твоят народ – каза той. – Колко е различен от нашите!