Фурията на Академа

– В някои отношения – съгласи се Бърнард. – Но в много други си приличаме.

– Да. – Дорога прелисти страниците на „Хрониките на Гай“, като се спря да разгледа една от илюстрациите. – Моят народ не знае толкова много неща като твоя, Бърнард. Ние нямаме тези... как ги наричате?

– Книги.

– Книги – рече Дорога. – Нито рисуваната реч, която хората ти използват в тях. Но ние сме древен народ и имаме своето познание. – Той посочи раната си. – Черна китка и пясъчна трева, стрити на прах, премахват болката, спират кръвта и затварят раната. А вие щяхте да имате нужда от шевове или от вашата магия.

– Аз не се съмнявам в опита или познанията на твоя народ, Дорога – рече Бърнард. – Вие сте различни. Това не ви прави по-нисши от нас.

Дорога се усмихна.

– Не всички алерани мислят като теб.

– Така е.

– Ние си имаме нашата мъдрост – каза Дорога. – Предаваме я от поколение на поколение още от първата зора. Пеем я на нашите деца, те я пеят на своите и така помним какво е било. – Той отиде до камината и разрови въглените с ръжена. Оранжевата светлина хвърляше зловещи сенки върху мускулестото му тяло и придаваше на лицето му дивашко изражение. – Аз постъпих много глупаво. Нашата мъдрост ме предупреди, но аз се проявих като голям глупак и не видях същината на опасността.

– Какво имаш предвид? – попита Амара.

Той си пое дълбоко дъх.

– Восъчната гора. Чувал ли си за нея, Бърнард?

– Да – отвърна той. – Ходил съм там два или три пъти. Но никога не съм навлизал навътре.

– Мъдро си постъпил – рече Дорога. – Това беше едно смъртоносно място.

– Беше?

Маратът кимна.

– Вече не е. Съществата, които я обитаваха, са я напуснали.

Бърнард примигна.

– Напуснали? И къде са отишли?

Дорога поклати глава.

– Не съм сигурен. Все още. Но нашата мъдрост ми каза за тях и ме предупреди какво ще направят.

– Искаш да кажеш, че хората ти са виждали нещо такова и преди?

Дорога кимна.

– В далечното минало народът ми не е живял по тези земи. Дошли сме от друго място.

– Отвъд морето? – попита Амара.

Дорога присви рамене.

– Отвъд морето. Отвъд небесата. Били сме другаде, после сме дошли тук. Народът ми е живял на много места. Отиваме на новото място. Установяваме връзки с онези, които живеят там. Учим се. Растем. Пеем песните на мъдростта на нашите деца.

Амара се намръщи.

– Искаш да кажеш... Затова ли в народа ти има толкова различни племена?

Той погледна с присвити очи, също както учителите в Академията гледат някой твърде глупав ученик, и кимна.

– Заради чала. Тотемите. Нашата мъдрост ни казва, че много отдавна, на едно друго място сме срещнали едно същество. Това същество откраднало сърцата и умовете на моя народ. То и потомството му се разплодили от десетки до милиони. Погълнали ни. Унищожили земите и домовете ни. Откраднали децата ни, а нашите женски родили изчадията им.

Бърнард седна в стола до камината и се намръщи.

– Това е демон, който може да приема много форми – продължи маратът. – Храни се с кръв и може да приема формата на същес­твото, чиято кръв е вкусило. Ражда свое потомство. И превръща враговете си в... твари. Твари, които се бият за него. И не спира да взема хора. Убива. Плоди се. Докато накрая не остане нищо, което да му се противи.

Бърнард присви очи, изцяло погълнат от разказа на Дорога. Амара пристъпи няколко крачки напред, застана до стола му и положи ръка на рамото му.

– Това не е история от ония, които се разказват край лагерния огън – каза тихо Дорога. – Нито е някаква грешка. Това същество е истинско. – Едрият марат преглътна и лицето му пребледня. – То може да приема всякаква форма и нашата мъдрост ни предупреждава да не разчитаме единствено на външния му вид, за да усетим присъствието му. И това беше моята грешка. Не успях да разпозная съществото, докато не стана твърде късно.

– Восъчната гора – каза Бърнард.

Дорога кимна.

– Когато племенникът ти и Кайтай се върнаха от изпитанието, нещо ги е последвало.

– Имаш предвид восъчните паяци? – попита Бърнард.

Дорога поклати глава.

– Нещо по-голямо. Нещо повече.

– Почакай – обади се Амара. – За много същества ли говориш, или за едно?

– Да – отвърна Дорога. – И точно това го превръща в изчадие в очите на Единствения.

Амара с усилие прикри раздразнението си. Маратите просто не използваха езика по същия начин като алераните, дори когато говореха на алерански.

– Мисля, че никога не съм чувала за нещо такова, Дорога.

Маратът присви рамене.

– Не. Затова дойдох тук. Да ви предупредя. – Той пристъпи към тях, приклекна и прошепна: – Изчадието е тук. Мъдростта ни каза името на слугите му. То е ворду-ха. – Той потръпна, сякаш произнасянето на думата го е отвратило. – Каза ни и името на самото същество. То е ворд.

За миг настъпи тежка тишина. След това Бърнард попита:

– Откъде знаеш, че е тук?

Дорога кимна към двора.

– Вчера на зазоряване нападнах гнездото на ворда с две хиляди воини.

– И къде са те сега? – попита Амара.

Маратът не отмести поглед от огъня.

– Тук.

Амара зяпна от изненада.

– Но с теб имаше само двеста...

На лицето на Дорога бе застинало диво, каменно изражение и тя не довърши изречението си.