Фурията на Академа

Исана се обърна, вдигна инстинктивно вилата и едва зърна смътните очертания на човешка фигура в сумрачната плевня. Проб­лесна стомана, топлина заля едното ѝ бедро и тя усети как зъбците на вилата се забиват в жива плът. Исана сподави ужасения си вик и с всички сили мушна здраво с вилата. Изтика нападателя си назад към здравата врата на едно от отделенията за коне и почувства с най-малки подробности внезапната експлозия на болка, изненада и страх, които заструиха от нападателя ѝ.

Зъбците на вилата се забиха здраво в дървената врата и призованото от нападателя ѝ прикритие потрепна и изчезна.

Той не бе достатъчно млад, за да го смята за юноша, но не бе и достатъчно възрастен, за да го нарече мъж. Като че ли се намираше в онази опасна възраст, когато силата, опитът и увереността се сблъскваха с наивността и идеализма; когато младите мъже, овладели изкуството на насилието, можеха лесно да бъдат примамени да приложат уменията си с жестока ефективност и без да задават въпроси.

Убиецът я зяпна с ококорени очи и пребледняло лице. Ръката му, която вместо широко разпространения гладиус държеше странен меч с леко извито острие, потрепна и той изпусна оръжието. Младежът се хвана с две ръце за зъбците на вилата и се опита да я отблъсне, но в него не бе останала никаква сила. „Някой от металните зъбци е прерязал кръвоносен съд в корема му“, помисли си с хладно спокойствие Исана. Нищо друго не би могло да го обезсили толкова бързо. В противен случай щеше да нанесе нов удар с меча си, въпреки нараняванията си.

Но останалата част от съществото ѝ се гърчеше в непоносима болка. Връзката на Исана с Ручей бе твърде силна, за да не ѝ обръща внимание. Всичко, което чувстваше нападателят ѝ, се отпечатваше върху мислите и възприятията ѝ с кристална, агонизираща яснота. Тя усещаше ужасната болка от раните му, паниката и отчаянието му, дошли с осъзнаването на това, какво се случва, и че няма начин да избегне съдбата си.

Усети как страхът и болката му преминават в изненада и объркване, хрисимо разкаяние и тотално изтощение. Връхлетя я паника и тя се опита да освободи сетивата си от младия мъж, като мислено изкрещя на Ручей да прекъсне връзката си с убиеца. Едва не проплака от облекчение, когато емоциите му постепенно избледняха, и го погледна в лицето.

Младият мъж отвърна на погледа ѝ. Очите му имаха лешников цвят, а над лявата му вежда се забелязваше белег.

Тялото му омекна и се отпусна върху вилата, изтръгвайки зъб­ците ѝ от дървената врата. Главата му увисна върху гърдите и леко се залюля настрани. Очите му застинаха. Исана потрепери, но не отмести поглед от него, докато той не умря. След това Исана се опита да издърпа вилата. Тя обаче се беше заклещила и жената трябваше да опре крак в гърдите на младия мъж, за да я измъкне. Когато най-накрая я освободи, от дупките на корема му шурнаха лениви струйки кръв. Трупът се килна на една страна и изцъклените му очи зяпнаха Исана.

Тя беше убила младия мъж. Беше го убила. Той не бе много по-възрастен от Тави.

Това вече ѝ дойде в повече. Исана падна на колене и изгуби контрол върху съдържанието на стомаха си. След това остана на място, вперила поглед в пода на конюшнята и трепереща, докато я заливаха вълни на отвращение и страх.

В конюшнята се разнесоха стъпки, но тя не им обърна никакво внимание. Щом стомахът ѝ се поуспокои, Исана бавно полегна настрани. Продължаваше да лежи там и когато хората ѝ влязоха в конюшнята, давайки си сметка, че ако не бе убила мъжа, той щеше да я довърши.

Някой, който разполагаше с достатъчно средства, за да наеме професионален убиец, я искаше мъртва. Тя затвори очи, напълно изтощена, за да направи каквото и да било, и без да обръща внимание на останалите, позволи на забравата да отнесе страха и терзанията ѝ.

Глава 6

– От колко време е на легло? – изръмжа дълбок мъжки глас.

„Брат ми – помисли си Исана. – Бърнард.“

Гласът, който му отговори, беше старчески и леко трепереше. Исана разпозна спокойния уверен тон на старата вещица Бите.

– От малко преди вечеря.

– Изглежда ми бледа – чу се друг мъжки глас, по-писклив, не толкова плътен. – Сигурен ли си, че е добре?

Бърнард му отговори:

– По-сигурен не мога да бъда, Арик. Тя няма нито една рана по тялото си. – Той бавно въздъхна. – Може да е изгубила съзнание, защото е вложила всичките си сили в призоваването. И друг път съм я виждал да се докарва до припадък.

– Може и да е реакция на битката – рече Амара. – От уплаха.

Бърнард изръмжа утвърдително.

– Понякога новаците легионери го правят след първата си битка. Великите фурии са ми свидетели, че убийството на човек е ужасно нещо. – Исана почувства широката топла длан на брат си върху косата си. От него се носеше миризмата на потни коне, кожа и прах, а в гласа му се долавяше стаена болка. – Горката Сана. Можем ли да направим нещо за нея?

Исана си пое дълбоко дъх и се опита да каже нещо, но от устата ѝ излезе само измъчен шепот:

– Като например да си измиеш ръцете, братче. Вонят.

Бърнард се засмя радостно и едва не я смаза в мечешката си прегръдка.