Фурията на Академа

Майлс отвори уста, после се поколеба. На лицето му се преп­литаха болка, изтощение и изненада.

– Тави! – извика внезапно Фейд и момчето бързо се обърна към него.

Робът продължаваше да се сражава ожесточено, от ударите на меча му по окървавените канимски остриета изхвърчаха искри, но погледът на Тави бе привлечен от източените многокраки фигури, които бързо и грациозно се плъзгаха по тавана. Восъчните паяци. Пазителите.

Майлс стисна меча си, но восъчните паяци не ги нападнаха. Те просто продължиха да се спускат надолу в поклащаща се линия, десетина и дори повече, като постепенно се изгубиха зад завоя на стълбището.

Първият лорд. Макс. Маестрото. Всички лежаха безпомощни долу. Смъртоносната отрова на паяците щеше да ги довърши. Само Кайтай бе способна да се защити, а тя не знаеше, че паяците идват. Ако я хванеха неподготвена, тя никога нямаше да успее да защити всички ранени. Щеше да извади късмет, ако самата тя останеше жива.

– Гай – изсъска Майлс. – Отиват при Гай. – Той се опита да подгъне крак и да се изправи, но Тави внезапно осъзна, че канимът е осакатил здравия му крак. Другият, който така и не бе успял да изцели и заради който накуцваше, нямаше да може да издържи тежестта му. Тави не беше сигурен, че Майлс щеше да успее да стане сам, дори ако кракът му функционираше. Изтощението и загубата на кръв бяха взели своето и Тави осъзна, че единственото, което Майлс можеше да направи, беше да остане в съзнание.

Младежът го бутна към стената и каза:

– Чакайте тук. Аз ще отида.

– Не – изръмжа Майлс. – Идвам с теб.

Той отново се опита да се изправи, но Тави с лекота го бутна обратно на мястото му.

– Капитане! – Той срещна погледа на Майлс и продължи без капчица враждебност в гласа: – В това състояние не сте от полза на никого. Само ще ме забавите.

Майлс затвори очите си за миг и сви устни в тънка линия. После кимна веднъж, взе меча си и подаде окървавената му дръжка на Тави. Младежът взе оръжието и срещна погледа му. Майлс се опита да се усмихне, после го стисна за рамото с едната си ръка и каза:

– Отивай, момче.

Сърцето на Тави туптеше от ужас, какъвто не бе изпитвал в живота си – не се боеше толкова за самия себе си, колкото от възможността да не се справи с изпълнението на задачата си. Само той можеше да предупреди Кайтай и да защити ранените от восъчните паяци.

Последствията от провала му щяха да са твърде ужасни, за да мисли точно сега за тях, а всяка изгубена секунда значеше много.

Докато тези мисли се въртяха в глава му, Тави облегна меча върху сгъвката на лакътя си, за да не се нарани в случай, че се подхлъзне, и се понесе надолу по стълбите.

Глава 52

Фиделиас мразеше летенето.

Разбира се, излитането през дългата шахта в подземията поне на пръв поглед нямаше много общо с реенето над полетата, но ако се направеше сравнение между двете, единствената разлика всъщност беше, че полетът навън предлагаше по-добър изглед. Той отново се движеше с ужасяваща скорост и не можеше да контролира нито нея, нито посоката на движение – и главното беше, че животът му зависеше изцяло от някой друг.

Лейди Акватайн можеше да го убие всеки момент и за това не бе необходимо да прави нищо. Гравитацията щеше да го прив­лече със страшна сила към земята, която се намираше далеч под краката им, и едва ли хората, които го откриеха, щяха да успеят да го разпознаят, камо ли да намерят убиеца му. Той не можеше да направи нищо, за да я спре, и знаеше отлично, че жената е способна на хладнокръвно убийство. Ако някога той се превърнеше в пречка за амбициите ѝ, тя без колебание щеше да го премахне.

Естествено, размишляваше той, лейди Акватайн можеше да го убие във всеки един момент, с причина или просто ей така, и той едва ли щеше да успее да ѝ попречи. Той се беше обърнал срещу Короната и се бе посветил на каузата на съпруга ѝ, и единствено удовлетворението от услугите му ги възпираше да го предадат в ръцете на Курсорите или просто тихичко да го довършат. Така че страхът от полета в шахтата беше напълно неоправдан. Не беше в по-голяма опасност от обикновено. Но въпреки това мразеше летенето.

Докато се издигаха върху платформата от вятър, той погледна към лейди Акватайн. Тъмните ѝ коси се вееха като знаме на вятъра, както и копринената ѝ рокля, която от време на време разкриваше бледите ѝ красиви нозе. Фиделиас отдавна се беше научил да не възприема призователите на вода като свои връстници, въпреки младеещата им външност. Беше се сблъсквал с твърде много изненадващо млади мъже и жени, притежаващи опит и преценка, които далеч не отговаряха на външния им вид. Лейди Акватайн беше малко по-млада от Фиделиас, но лицето и фигурата ѝ бяха като на млада девойка в разцвета на силите си.

Освен това Фиделиас не за пръв път виждаше както краката, така и други части на тялото ѝ.

Тя забеляза, че той я гледа, и леко му се усмихна с искрящи очи. После кимна с глава нагоре – тънкият лъч светлина показваше, че краят на шахтата приближава и Фиделиас видя железните пръти върху отвора.