Фурията на Академа

Кайтай изтича през преддверието, грабвайки по пътя изпуснатия си меч. По стълбите слязоха още два паяка, които се присъединиха към половин дузината други, и скочиха във въздуха към Кайтай.

– Внимавай! – изкрещя Тави.

И пак преди да успее да завърши думата, Кайтай вече се хвърляше встрани, но се подхлъзна на разлятата течност и падна на едно коляно. Двата паяка се приземиха върху нея и започнаха да я хапят жестоко. Тя нададе ужасен и гневен вой и се опита да ги откъсне от себе си, но безуспешно. Опита се да се изправи и пак се подхлъзна. Удари я трети паяк.

И четвърти.

Те я убиваха.

Непознат досега гняв обхвана Тави. Всичко наоколо придоби ален цвят и той почувства как яростта пронизва като мълния крайниците му. Хвърли се напред и изведнъж мечът на Първия лорд вече не беше толкова тежък. Първият му удар разсече единия от паяците на две и запрати другия настрани.

Той прониза единия от останалите паяци и му се наложи да го изрита с крак от острието. Уби другия по същия начин, сграбчи момичето за китката и го издърпа във вътрешната стая.

Останалите паяци ги следваха неотстъпно, издавайки зловещото си цвърчене. При вратата Тави рязко се обърна, сграбчи една от фуриените лампи на стената и я метна върху покрития със спирт под. Пламъците избухнаха веднага и погълнаха останалите паяци. Те започнаха да надават свирукащите си писъци и се защураха безумно из стаята. Единият случайно влетя през вратата. Тави го събори на пода с един удар, който го осакати, и бързо го прободе с меча на Гай. После се завъртя рязко и паякът излетя от острието към полуотворената врата на стаята. Удари се в нея и се пръсна на парчета. Навсякъде плисна зелена кръв, а от удара вратата се затвори.

Тави изтича до нея, дръпна резето и бързо отиде при Кайтай.

Тя лежеше и трепереше. Кръвта ѝ изтичаше през десетки малки рани. Повечето от тях бяха започнали да се възпаляват от отровата, също както при Килиан, но други бяха обикновени рани, порязвания от счупено стъкло.

– Кайтай – каза Тави. – Чуваш ли ме?

Девойката примигна, отвори зелените си очи и кимна едва-едва.

– О-отрова – каза тя.

Тави кимна. Внезапно рукналите сълзи го заслепиха за миг.

– Да. Не знам какво да правя.

– Бий се – отвърна тя шепнешком. – Живей.

Изглеждаше, сякаш възнамерява да каже още нещо, но подбели очи и се отпусна безжизнено, разтърсвана единствено от спорадични спазми.

Няколко фута по-нататък Килиан бе успял да се надигне на лакът.

– Тави?

– Намираме се в залата за медитиране, маестро – каза Тави и прехапа устната си. – Вие сте отровен. Както и Кайтай. – Младежът се огледа отчаяно в търсене на нещо, което би могло да им помогне. – Не знам какво да правя.

– Първият лорд? – попита Килиан.

Тави провери походното легло.

– Добре е. Диша. Паяците не можаха да се доберат до него.

Килиан потрепери и въздъхна.

– Много съм жаден. Може би е от отровата. Има ли вода?

Тави се намръщи.

– Не, маестро. Трябва да легнете, да си починете. Опитайте се да запазите силите си. Гвардейците сигурно ще пристигнат скоро.

Възрастният мъж поклати глава. Тави виждаше как кръвта му пулсира във вените на слепоочията и челото.

– Твърде късно е момче. Стар съм.

– Не говорете така – каза Тави. – Всичко ще се оправи.

– Няма – отвърна маестрото. – Ела наблизо. Когато говоря, боли.

Той вдигна ръка и му махна.

Тави се наведе към него, за да го чуе по-добре.

– Трябва да знаеш – каза той, – че съм свързан с Калар. Работя с агентите му.

Тави примигна изненадано.

– Какво?

– Това бе замислено като уловка. Исках да зная какво да чакам от тях. Мамех ги, съобщавах им фалшиви сведения. – Той потрепери отново и от слепите му очи потекоха сълзи. – Но се наложи да платя цена. Ужасна цена. За да ми повярват. – От гърлото му се откъсна ридание. – Допуснах грешка. Не трябваше да постъпвам така, Тави.

– Не разбирам – рече младежът.

– Ти трябва... – изсъска Килиан. – Шпионинът... На Калар... – Той изведнъж се свлече на пода и задиша учестено, сякаш тичаше. – Т-тук... – изпъшка той. – Калар... Главният му убиец. Ти тря...

Внезапно слепите очи на Килиан се разшириха и тялото му се изви като лък. Устата му се отвори, сякаш се канеше да изкрещи, но от нея не излезе нито звук, нито дори дихание. Лицето му придоби пурпурен цвят и той задраска със сгърчените си пръсти по пода.

– Маестро – каза тихо Тави.

Гласът му секна по средата на думата.

Той хвана едната от сгърчените ръце на Килиан. Старецът вкопчи пръстите си в него с ужасна сила. Не след дълго тялото му започна да се отпуска, животът започна да изтича от него като вода от пробита манерка. Тави положи ръка на гърдите му и почувства диво биещото му сърце.

То забави ритъма си.

И миг по-късно спря.

Тави внимателно остави ръката на Килиан на пода. В гърдите му бушуваха неудовлетворение и болка. Безпомощност. Бе гледал как старецът умира и не можа да направи нищичко, за да му помогне.