Фурията на Академа

– Ще се наложи да ми лекуват счупения гръбнак, Бърнард – изпъшка тя, но не можа да сдържи усмивката си.

Той веднага я сложи да си легне, като внимаваше да сдържа силата си.

– Извинявай, Исана.

Тя отпусна ръка върху неговата и му се усмихна.

– Добре съм, честно.

– Хубаво де – рече решително Бите. Тя беше дребна старица с изцяло побеляла коса и гърбица, но имаше много повече акъл от мнозина и се ползваше с уважение в долината много отпреди Първата битка в Калдерон, да не говорим за по-скорошните събития. Тя се изправи и размаха ръце да ги пропъди. – Хайде, всички вън. Трябва да се нахраните, а според мен на Исана няколко минути насаме ще ѝ се отразят добре.

Исана ѝ се усмихна с благодарност, след което рече на Бърнард:

– След малко ще сляза долу.

– Сигурна ли си, че можеш... – започна той.

Тя вдигна ръка и отвърна с по-твърд глас:

– Всичко ще бъде наред. Умирам от глад.

– Добре – омекна Бърнард и отстъпи пред погледа на Бите като бик пред овчарско куче. – Но нека вечеряме в кабинета – каза той. – Трябва да обсъдим някои неща.

Исана се намръщи.

– Но разбира се. Идвам след малко.

Мъжете излязоха. Исана стана да се освежи и да си събере мис­лите. Когато видя кървавите петна по полата и туниката си, стомахът ѝ се сви от погнуса и тя побърза да свали дрехите си колкото се може по-бързо и да ги хвърли в камината. Това си беше живо разхищение, но тя знаеше, че повече никога не би ги облякла. Не и след като бе видяла как мракът бавно настъпва в погледа на младия мъж.

Тя побърза да прогони тези мисли, съблече и бельото си и го подмени с чисто. После разплете дългата си тъмна коса и разсеяно забеляза, че в нея са се появили нови бели кичури. Върху скрина бе поставено малко огледало и тя се взря замислено в лицето си, докато разресваше косата си. Въпреки белите коси, никой не можеше да определи точно възрастта ѝ. Тя бе слаба (твърде слаба според съвременните стандарти) и чертите ѝ бяха като на двайсетина годишна девойка – наполовина на действителната ѝ възраст. Ако доживееше до годините на Бите, би изглеждала малко над трийсет­те, ако не бяха сивеещите ѝ коси, които категорично отказваше да боядисва. Може би на фона на стройното ѝ тяло и младежкия вид, които бяха типични за всички призователки на вода, единствено посивелите коси подсказваха, че е жена, а не девойка. Това си беше доста съмнително достойнство, предвид всичко, което бе преживяла и изгубила през годините, но тя не разполагаше с друго.

Исана не сплете отново косата си, а я остави разпусната и се погледна намръщено в огледалото. Да вечерят в кабинета вместо в трапезарията? Това означаваше, че Бърнард – или по-скоро Амара – са загрижени някой да не подслуша разговора им. Което пък на свой ред означаваше, че тя носи някакво послание от Короната.

Стомахът ѝ отново се сви, този път от притеснение. Убиецът в плевнята се беше появил в доста неподходящо време. Каква беше вероятността нещо такова да се случи само няколко часа преди куриерът на Короната да пристигне в долината? Едва ли тези две събития бяха свързани помежду си.

Което повдигаше въпроса кой е изпратил убиец след нея? Враговете на Короната?

Или самият Гай.

Тази мисъл далеч не бе толкова абсурдна, колкото би се сторила на някого, предвид онова, което ѝ бе известно. Исана бе срещала Гай и бе почувствала присъствието му. Тя знаеше, че той бе човек от камък и стомана, с воля да управлява, да мами и ако е необходимо, да убива, за да защити своето положение и хората си. Той нямаше да се поколебае да нареди убийството ѝ, ако преценеше, че тя се е превърнала в заплаха за него. А доколкото му бе известно, такава опасност съществуваше.

Тя потрепери и побърза да потисне тревогите си, заменяйки страха си с чувство на увереност и сила. В продължение на двайсет години тя бе пазила тайни и знаеше как да играе играта не по-зле от който и да е друг в страната. Колкото и да харесваше Амара, колкото и да ѝ харесваше да вижда брат си щастлив, Амара беше Курсор и бе вярна на Короната.

Не можеше да ѝ вярва.

Каменните стени на холта щяха да изстинат с падането на нощта, затова тя уви около раменете си плътен тъмночервен шал, който допълваше тъмносинята ѝ рокля, нахлузи чехлите си и тръгна тихо по коридора към кабинета на Бърнардхолт – не, на Исанахолт. Към нейния кабинет.

Стаята не беше много голяма и се намираше във вътрешността на холта, затова нямаше прозорци. По-голямата част на помещението бе заета от две маси, а на стените бяха монтирани рафтове и дъска за писане. През зимата, когато работата не заемаше цялото им време, децата в холта идваха тук да учат основна аритметика, да се обучават в призоваване на фуриите си и поне от малко да се научат да четат. Сега край едната маса, която бе отрупана с храна, седяха Бърнард, Амара и Арик, най-младият холтър в долината.

Исана се промъкна тихо вътре и затвори вратата зад гърба си.

– Добър вечер. Съжалявам, че не можах да ви посрещна подобаващо, Ваши светлости, холтъре.

– Глупости – каза Арик, като се надигна и ѝ се усмихна. – Добър вечер, Исана.