Фурията на Академа

Бърнард също се изправи и двамата изчакаха Исана да се нас­тани, преди отново да седнат.

Известно време всички се хранеха и разговаряха тихо за разни несъществени неща, докато не приключиха с вечерята.

– Ти почти не се обади, Арик – каза Исана, когато всички бутнаха чиниите си настрани и си сипаха по чаша горещ чай. – Как ти и хората ти изкарахте зимата?

Арик се намръщи.

– Боя се, че точно затова съм тук. Аз... – Той леко се изчерви. – Добре де, ще бъда откровен. Имам проблем и исках да се посъветвам първо с теб, преди да притеснявам граф Бърнард.

Бърнард се намръщи.

– Милостиви фурии, Арик. Аз съм си все същият човек, какъвто бях и преди две години, с титла или без. Не бива да се колебаеш да ме притесняваш, когато става въпрос за делата на холта.

– Не, сър – отвърна Арик. – Няма повече, Ваша светлост, сър.

– Добре.

Младият мъж рязко се обърна към Исана и заговори:

– Появиха се някои проблеми и се притеснявам, че може да се наложи да потърся помощта на графа.

Амара покри устата си с ръка и побърза да прикрие усмивката си зад чашата с чай, от която отпи глътка. Бърнард се облегна назад с търпелива усмивка, но Исана долови и нещо друго в него – внезапен прилив на тревога.

Арик си наля малко вино в чашата и се облегна назад. Той беше кльощав младеж, само кожа и кости, твърде млад, за да придобие по-тежката, по-мускулеста фигура на зрелите мъже. Но въпреки това бе смятан за необикновено умен и през последните две години бе работил неуморно в двата холта, които се намираха под негово управление, за да се разграничи напълно от кръвната връзка с покойния му баща Корд, която всички смятаха за злощастна.

– Нещо е тръгнало на лов в източния холт – каза той със сериозен тон. – Липсва ни почти една трета от добитъка, който бяхме пуснали на зимните пасища. Мислехме, че са били отмъкнати от танаденти или дори от стадомори. Но след като прибрахме добитъка в заградените ни пасища, изгубихме още две крави.

Исана се намръщи.

– Искаш да кажеш, че са били убити?

– Искам да кажа, че ги изгубихме – отвърна Арик. – През нощ­та си бяха на пасището, а на сутринта ги нямаше. Не открихме никакви следи. Нито кръв. Нито трупове. Просто бяха изчезнали.

Исана повдигна изненадано вежди.

– Но това е... странно. Крадци на добитък?

– И аз така си помислих – отвърна Арик. – Взех двама от моите призователи и тръгнахме към хълмовете, за да проследим виновниците. Търсихме лагера им и го намерихме. – Арик отпи голяма глътка вино. – Изглеждаше като че ли там е имало около двайсетина мъже, но те си бяха заминали. Огньовете бяха угасени, но над единия беше останало парче месо, нанизано на шиша. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи, оръжия, постелки и сечива, сякаш просто бяха станали и си бяха тръгнали, без да вземат нищо със себе си.

Бърнард се намръщи още повече и Арик го погледна настойчиво.

– Това не беше... нормално, сър. И беше страшно. Не знам по какъв друг начин да ви го опиша, но косъмчетата на вратовете ни настръхнаха. Скоро щеше да падне мрак, затова подбрах хората си и тръгнахме обратно към холта колкото се може по-бързо. – Лицето му леко пребледня. – Единият от тях, Гримард – помните ли го, сър? Мъжът с белега на носа?

– Да. Легионер от Атика, мисля, който излезе в оставка заедно с братовчед си. Видях го как посече двама от вълците воини във Втория гарнизон.

– Същият – каза Арик. – Той не се върна в холта.

– Защо? – попита Исана. – Какво се случи?

Арик поклати глава.

– Вървяхме в колона, аз се намирах в средата. Той се намираше на не повече от пет ярда от мен. Вървеше си там, а после като се обърнах, вече го нямаше. Просто беше... изчезнал, сър. Без звук. Без следа. Никакъв знак от него. – Арик наведе глава. – Уплаших се и побягнах. Не трябваше да постъпвам така.

– Враните да го изкълват, момче – рече намръщено Бърнард. – Разбира се, че точно така трябваше да постъпиш. На мен щеше да ми се изправи косата от ужас.

Арик го погледна и после отново наведе глава, неспособен да преглътне срама.

– Не знам как да кажа на съпругата на Гримард. Надяваме се още да е жив, сър, но... – Арик поклати глава. – Но според мен едва ли. Този път си нямаме работа с бандити или марати. Не знам защо мисля така. Просто...

– Инстинкт – избоботи Бърнард. – Никога не го пренебрегвай, момче. Кога се случи това?

– Снощи. Наредих да приберат децата зад стените на холта и навън да се излиза само на групи най-малко от четирима. И веднага на сутринта тръгнах насам, за да поговоря с Исана.

Бърнард бавно въздъхна и погледна към Амара. Курсорът кимна, стана и отиде до вратата. Исана я чу да прошепва нещо, докато докосваше дървото, изпита мигновена болка в ушите и те изпукаха.

– Вече можем да говорим свободно – каза Амара.

– Да говорим свободно за какво? – попита Арик.

– За нещо, което научих тази сутрин от Дорога – рече Бърнард. – Той каза, че наоколо броди някакво същество, което нарече ворд. Каза, че досега е обитавало Восъчната гора, но нещо се е случило и го е принудило да напусне дома си.

Исана намръщено изслуша разказа на Бърнард за онова, което Дорога му бе споделил за съществото.