Фурията на Академа

– Много съжалявам, че така се получи, Тави. Фурията на Килиан може и да му помага да се придвижва наоколо въпреки слепотата си, но проклет да съм, ако изобщо може да види достойнствата ти.

Тави сви рамене.

– Очаквах да се получи точно така. А тази вечер трябва да отида при Гай.

– Пак ли? – попита Макс.

– Да.

– Тогава защо не се прибереш в пансиона да поспиш?

Тави се накани да махне неопределено с ръка, но изведнъж присви очи и се усмихна.

– Аха! А ти защо не тичаш при нетърпеливата си вдовица, Макс?

– Рано е още. Ще почака – отвърна намръщено Макс.

– Ще изчака ли, докато изпълниш задачата на Килиан? – попита Тави.

Раменете на Макс се напрегнаха.

– За какво говориш?

– За твоята задача – каза Тави. – Килиан ти е дал отделна задача. Изпратил те е да разбереш с какво се занимавам.

Макс не можа да скрие изненаданото си изражение. После завъртя очи.

– Килиан сигурно ти е казал да пазиш твоята в тайна, каквато и да е тя.

– Разбира се. И не, няма да ти кажа каква е.

– Враните да те изкълват, Калдерон. Като започнеш да ми се правиш на умник, ми идва да ти забия един в лицето.

– Ревността се среща често у незначителните хора – отвърна Тави с лека усмивка. Макс се престори, че го удря, и Тави леко нак­лони глава. – Откога ме следиш?

– От два часа. Изгубих те, когато скочи от покрива.

– Ако Килиан разбере, че си ми се разкрил, веднага ще те скъса.

Макс повдигна презрително едното си рамо.

– Това е просто изпит. Още откакто проходих, ми се е налагало да се изправям пред най-различни изпитания.

– Върховният лорд Антил няма да е доволен, ако се провалиш.

– Сега вече няма да мога да заспя – провлече глас Макс.

Тави се подсмихна.

– Има ли наистина вдовица?

Макс се ухили.

– И да нямаше, сигурно щях да си намеря някоя. Или да си създам, ако се налага.

Тави изсумтя.

– Тогава какви са ти плановете за тази вечер?

Макс сви устни.

– Бих могъл да те попреследвам още малко, но не ми се струва справедливо. – Той изписа с пръст един знак Х на корема си. – Давам ти дума. Предпочитам да те оставя на мира, отколкото да те лиша от час сън, докато се опитваш да се отървеш от мен.

Тави кимна и се усмихна с благодарност на приятеля си. Макс му се беше заклел по стар северняшки обичай. Дори нямаше да му мине през ума да наруши дадената дума.

– Благодаря ти – каза той.

– Но непременно ще разбера с какво се занимаваш тук – продължи Макс. – Не толкова заради Килиан, а защото някой трябва да ти покаже, че въобще не си толкова умен, колкото си мислиш.

– В такъв случай направо отивай да си лягаш, Макс. Защото това може да се случи само в сънищата ти.

Зъбите на Макс проблеснаха в сумрака, доволен, че Тави е приел предизвикателството му. Той се удари леко с юмрук в гърдите, използвайки поздрава на легионерите, след което се изгуби в мъгливата нощ.

Щом Макс си тръгна, Тави разтърка с ръка понаболяващите го гърди, където го бе ударила хвърлената чиния. Съдейки по болката, нямаше да се размине без синина. И то голяма. Но поне щеше да получи прилична храна в замяна на страданието си. Той застана на прага на Домус Малеус.

Огромните камбани на покрива на Цитаделата забиха, отброявайки часа, и всеки удар изпращаше по въздуха ниска вибрация, от която се разплискваше водата в котлите, придружавана от високи, пронизителни звуци, едновременно красиви и тъжни.

Камбаните удариха девет пъти и Тави изруга. Нямаше да има време да хапне. Дори да побързаше, отиването до Цитаделата на Първия лорд през криволичещите улици на Алера и последващото спускане в подземията на крепостта щеше да му отнеме поне още час. Щеше да се появи изпотен и изцапан от нощните си приключения и на всичкото отгоре щеше да закъснее поне с час за изпълнението на задълженията си, определени му от Първия лорд.

А на сутринта имаше изпит по история.

И все още не беше заловил крадеца на Килиан.

Тави поклати глава и се затича по улиците на столицата.

Беше изминал само двеста ярда, когато небесата прогърмяха и заваля като из ведро.

– Да, ти си един истински герой на страната – промърмори Тави под носа си и се отправи към Първия лорд.

***

Тави се спря задъхан, мръсен и много закъснял пред вратата на Първия лорд. Опита се да поизглади наметалото и туниката си, но после ги погледна безпомощно. Трябваше му цял легион експерти по почистването, за да се приведе в ред. Прехапа устната си, отметна кичур мокра коса от лицето си и влезе в стаята.

Гай отново стоеше върху пъстроцветните мозаечни плочи. Беше се прегърбил като от огромно изтощение или болка. Лицето му бе придобило пепеляв цвят и сред наболата му брада като че ли вече не се виждаха никакви черни косъмчета. Но най-зле изглеждаха очите му. Те напомняха хлътнали, мрачни ями, кървясали около ирисите, които се бяха обезцветили и помътнели. В тях гореше свиреп, нездрав огън – не решимостта, гордостта и силата, с които беше свикнал Тави, а нещо по-крехко, по-плашещо.

Гай го погледна намръщено и му се сопна:

– Закъсня.

Тави наведе ниско глава в поклон и без да се изправя, рече:

– Да, Ваше Величество. Нямам извинение за това и ви поднасям своите извинения.