Фурията на Академа

Гай помълча за миг, преди отново да се разкашля. Той махна раздразнено с ръка към плочките, разпръсвайки формите и цветовете върху тях, и седна зад малкото бюро, поставено пред една от стените, докато премине кашлицата. Първият лорд седеше със зат­ворени очи, а дишането му бе плитко и учестено.

– Иди до шкафа, момче, и ми донеси виното с подправки.

Тави веднага се изправи и отиде до шкафа, който се намираше близо до пейката в чакалнята. Напълни една чаша и му я подаде. Гай я изпи, мръщейки се. После погледна момчето със сериозно изражение.

– Защо закъсня?

– Годишни изпити – отвърна Тави. – Отнемат ми повече време.

– Аха – отвърна Гай. – И аз си спомням няколко подобни инцидента по време на собственото ми обучение. Но това не е извинение да пренебрегваш задълженията си, момче.

– Не, Ваше Величество.

Гай отново се закашля, потрепна и подаде чашата си на Тави, за да я напълни отново.

– Ваше Величество? Добре ли сте?

В очите на Гай се завърна горчивият гневен пламък.

– Напълно.

Тави нервно облиза устни.

– Ами, Ваше Величество, струвате ми се... някак отслабнали.

Първият лорд го погледна лошо.

– Ти пък какво ли разбираш? Мисля, че Първият лорд знае по-добре от някакво си копеле пастирче дали се чувства добре, или не.

От думите на Гай го заболя по-силно, отколкото от удар с юмрук. Тави отстъпи крачка назад и погледна встрани.

– Моля за извинение, Ваше Величество. Нямах намерение да ви обидя.

– Естествено, че нямаше – отвърна Гай и удари толкова силно чашата си в масата, че столчето ѝ се счупи. – Никой няма намерение да обижда хората с власт. Но думите ти показаха пределно ясно, че ти нямаш никакво уважение към моята преценка, моето положение и самия мен.

– Не, Ваше Величество, нямах предвид това...

Гласът на Гай прогърмя толкова гневно, че чак земята потрепери.

– Замълчи, момче. Не позволявам да ме прекъсват. Нямаш никаква представа от онова, което трябва да направя. Колко

много трябва да пожертвам, за да защитя страната. Тази страна, чиито Върховни лордове са ме обградили като глутница чакали. Като врани. Без капчица благодарност. Без капчица милост. Без капчица уважение.

Тави мълчеше, но Първият лорд говореше толкова гръмогласно и несвързано, че той почти не разбираше думите му. Никога досега не беше виждал Гай да губи хладнокръвието си до такава степен.

– Ела – рече Гай. Той внезапно сграбчи Тави за яката и го пов­лече след себе си към залата за наблюдения, където преплитащите се цветове на мозайката пулсираха и танцуваха, създавайки облак от светлина и сянка, който се изкривяваше в карта на страната. Гай махна с ръка във въздуха и цветовете в средата на картата се размазаха, превръщайки се рязко в образ на ужасяваща буря, която връхлита някакво крайбрежно градче. – Виждаш ли? – изръмжа Гай.

Страхът на Тави леко отстъпи пред очарованието му от картината. Образът на града стана по-отчетлив, сякаш се бяха приближили към него. Той видя бягащи към вътрешността хора, но черната вода протягаше към тях своите дълги ръце. Морето погълна селото и хората, и скоро всичко изчезна.

– Враните да го изкълват – прошепна Тави. Стомахът му се сви и той се зарадва, че не е успял да вечеря. Дори шепотът му се удаваше трудно. – Не можете ли да им помогнете?

Гай изкрещя. Гласът му се понесе из стаята като гневен рев на див звяр. Лампите грейнаха с ярка светлина, а въздухът в стаята се завихри в малък циклон. Каменното сърце на планината потръпна под гнева на Първия лорд и се разтресе толкова силно, че Тави падна на земята.

– Според теб какво правих

досега, момче? – изви глас Гай. – Денем! Нощем! И ПАК НЕ БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО! – Той се обърна рязко, изръмжа нещо и столът и масата в другия край на стаята избухнаха в пламъци. Разнесе се виещ звук, проблесна ярка светкавица, придружена от топлинна вълна, и из цялото помещение се разлетяха овъглени останки от дървената мебелировка, а въздухът се изпълни с пепел. – ВСИЧКО ИЗЧЕЗНА! ВСИЧКО! ПОЖЕРТВАХ ВСИЧКО И ПАК НЕ БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО!

Гласът на Първия лорд се пречупи и той падна на едно коляно. Вятърът, пламъците и скалите се успокоиха и изведнъж той се превърна отново в предишния възрастен човек – който бе остарял твърде бързо и твърде много в този жесток свят. Очите му бяха хлътнали още повече и той трепереше. Вкопчи двете си ръце в гърдите си и се разкашля.

– Милорд – прошепна Тави и се приближи до стареца. – Ваше Величество, моля ви. Позволете ми да доведа помощ.

Кашлянето утихна, макар според Тави причината да бе отслабването на дробовете на Гай, а не подобряването на състоянието му. Старецът впери сълзящите си очи в образа на крайбрежното селище и каза:

– Не мога. Опитах се да ги защитя. Да им помогна. Толкова се изморих. Толкова много изгубих. И се провалих.

Очите на Тави се напълниха със сълзи.

– Ваше Величество.

– Провалих се – прошепна Гай. – Провалих се.

Внезапно той подбели очи. Дишането му се учести и той започна да се задъхва. Устните му изглеждаха загрубели, напукани, сухи.

– Ваше Величество? – Тави си пое дълбоко дъх. – Ваше Величество?