Фурията на Академа

В настъпилата тишина Тави се опита да свести Първия лорд, викайки го по име и по титла.

Но Гай не му отговори.

Глава 9

И в този миг Тави осъзна един простичък, ужасяващ факт – съдбата на Първия лорд, а следователно и на цяла Алера е напълно в неговите ръце.

От действията му в следващите мигове щеше да зависи бъдещето на цялата държава. Първият му импулс беше да изскочи от стаята с викове за помощ, но той се застави да се овладее. Спомни си за уроците на маестро Килиан, успокои се, забрави за всичките си чувства и се опита да реши проблема с помощта на студената логика.

Той не можеше просто да извика стражите. Те, разбира се, щяха да дойдат и да доведат лекари, които да се погрижат за Първия лорд, но всички щяха да узнаят за случката. А ако станеше известно, че Първият лорд има проблеми със здравето, това щеше да има фатални последици в много отношения.

Тави не беше допускан до закритите съвети на Първия лорд, но умееше да слуша и да мисли. От откъслечните разговори, които беше чул, докато изпълняваше задълженията си, той беше горе-долу наясно с това, какво става в държавата. Гай се намираше в сложна ситуация, като се имаха предвид амбициите на няколко от Върховните лордове. Той беше възрастен човек без наследник и ако започнеха да се отнасят към него като към слаб

възрастен човек без наследник, можеше да започнат въстания и всякакви усложнения – от официални процеси в Сената и Съвета на лордовете до мащабни вътрешни междуособици. В края на краищата точно поради тази причина Гай беше реформирал Кралския легион – за да осигури стабилност на своето управление и да намали опасността от гражданска война.

Това означаваше също, че този, който решеше да отнеме власт­та на Гай, щеше да е принуден да се сражава за нея. Самата идея, че легионите и лордовете на Алера може да започнат война помежду си, се струваше невъзможна за Тави преди събитията около Втората калдеронска битка. Ала после той видя какво става, когато фурии се сражават с войниците и гражданите на Алера, и тези картини все още се появяваха в кошмарите му.

Тави потрепери. Врани и фурии, само това не!

Той провери състоянието на възрастния човек. Сърцето му биеше, макар и не в особено устойчив ритъм. Дишането не бе дълбоко, но беше стабилно. Тави не можеше да направи нищо за него, което означаваше, че щеше да му потрябва нечия чужда помощ. Но на кого можеше да се довери в такава ситуация? На кого би се доверил Гай?

– Сър Майлс, глупако – чу момчето собствения си глас. – Майлс е капитан на Кралския легион. Първият лорд му се доверява, иначе не би му поверил командването на пет хиляди въоръжени мъже във вътрешността на Цитаделата.

Тави нямаше друг избор, освен да остави падналия в несвяст старец и да повика сивокосия капитан. Той нави наметалото си и го подпъхна под главата на Гай, после взе възглавничката от креслото и я сложи под краката на възрастния човек. След това се обърна и се понесе по стълбището към втората караулна.

Но когато я наближи, чу отвътре високи гласове. Тави се спря с разтуптяно сърце. Нима някой вече беше разбрал какво се е случило? Той пристъпи предпазливо напред и погледна към стражите на втория пост. Всичките легионери бяха изправени, сложили ръце върху оръжията си. Докато ги наблюдаваше, Тави чу тропот на крака и стражите, които почиваха в съседната стая, изскочиха от нея, като си навличаха ризниците в движение.

– Много съжалявам, сър – каза Бартос, командирът на поста, – но Негово Величество не приема никого, когато е в личните си покои.

Гласът, който му отговори, не беше човешки. Той беше твърде дълбок и плътен, а думите, засукани и странно издължени, сякаш с усилие се процеждаха през уста, пълна с остри зъби.

Един каним слезе по стълбите и се надвеси над легионерите в караулното.

Тави беше виждал представител на едни от най-опасните врагове на държавата само веднъж за две години, и то отдалече. Разбира се, беше чувал най-различни истории за канимите, но не беше подготвен за впечатлението, което му направи съществото при срещата на живо. Ни най-малко.

Канимът се изправи в целия си ръст, почти достигайки високия десет фута таван. Покритото с черна козина същество стоеше на два крака и беше тежко колкото двама или трима едри легионери. Раменете му изглеждаха твърде тесни за такъв ръст, а ръцете му бяха по-дълги от човешките. Дългите дебели пръсти завършваха с черни нокти. Главата на канима будеше у Тави неприятни асоциации с дивите вълци, съпровождащи маратското племе на Вълците, само дето беше по-широка, с по-къс нос. Челюстите бяха покрити с масивни мускули, а Тави знаеше, че острите жълто-бели зъби могат да прегризат човешка ръка или крак. Очите на канима блестяха в жълто на червен фон и създаваха впечатлението, че съществото вижда всичко през кървава пелена.