Фурията на Академа

Тави се зае да огледа внимателно съществото. Облеклото на канима наподобяваше алеранската мода, но за него беше отишъл доста повече плат. Преобладаваха сивият и черният цвят, а гърбът и половината от гърдите бяха покрити с необичайно кръгло наметало. На местата, където козината се подаваше навън, тънки бели резки и петна свидетелстваха за множество бойни рани. От едното триъгълно ухо, с разкъсани краища от стара рана, висеше лъскава златна халка с череп от някакъв кървавочервен камък. Подобна халка проблясваше в козината, покриваща лявата му ръка, а на хълбока му висеше един от огромните криви мечове на канимите.

Когато разпозна канима по облеклото, маниерите и външността му, Тави прехапа устни. Това беше посланик Варг, главатар на глутницата в канимското посолство и представител на своя народ пред алераните.

– Май не ме чу, легионере – изръмжа канимът и показа зъбите си. – Искам да се срещна с вашия Първи лорд. И ти незабавно ще ме отведеш там.

– С цялото ми уважение, посланик – процеди Бартос със стиснати зъби, – Негово Величество не ме е предупредил за вашето посещение – заповедите ми са да се погрижа никой да не го безпокои по време на медитацията му.

Варг заръмжа. Всички легионери в стаята се отдръпнаха от него – а те бяха едни от най-добрите воини в държавата. Тави прег­лътна. Щом воините ветерани, сражавали се с канимите, се страхуваха от посланик Варг, значи, си имаха причини за това.

Варг заговори с гняв и презрение:

– Естествено, че Гай не е знаел за посещението ми, защото не е планирано. Въпросът, който искам да обсъдя с него, е от голяма важност и за моя народ, и за вашия. – Той си пое дълбоко дъх и отново показа всичките си зъби. Ноктестата му ръка се стовари върху дръжката на меча му. – Командирът на първия пост беше изключително учтив. Ти също ще проявиш учтивост, ако ми се отместиш от пътя.

Бартос огледа стаята, сякаш търсеше изход от ситуацията.

– Това просто не е възможно – каза той.

– Малко човече – каза Варг съвсем тихо, – не изпитвай търпението ми.

Бартос се забави с отговора и Тави интуитивно осъзна, че това беше грешка. Колебанието на легионера показваше слабост, а подобно поведение пред един агресивен хищник беше равносилно на покана за атака. Ако това се случеше, ситуацията само щеше да се влоши.

Тави трябваше да действа. Сърцето му се разтуптя от страх, но той се застави да запази каменно изражение и бързо влезе в караулното.

– Легионер Бартос – изрече той звънко, – Първият лорд иска капитан Майлс незабавно да отиде при него.

В стаята настана напрегната тишина. Бартос обърна глава към юношата и примигна смаяно. Тави никога не беше разговарял с легионерите с такъв тон. Щеше да му се наложи да се извини на Бартос по-късно.

– Е, легионер? – попита Тави строго. – Какво се бавиш? Веднага изпрати някой да повика Майлс.

– Хм – промърмори Бартос. – Посланикът тук настоява да се срещне с Първия лорд колкото се може по-бързо.

– Чудесно – каза Тави. – Ще му съобщя веднага след като се върна със сър Майлс.

Варг издаде глухо ръмжене, чиито вибрации удариха Тави в гърдите.

– Това е неприемливо. Ще ме отведеш долу до кабинета на Гай и ще го известиш, че искам да го видя.

Тави изгледа мълчаливо Варг за един дълъг миг, след което бавно вдигна едната си вежда.

– А вие кой сте?

Това беше преднамерена обида, като се има предвид, че всички в Цитаделата знаеха кой е посланикът на канимите, и Варг разбра всичко. В жълтите му очи проблесна ярост и той изръмжа:

– Посланик Варг от Канея.

– О! – възкликна Тави. – Боя се, че не видях името ви в списъка с днешните срещи.

– Хм – каза Бартос.

Тави завъртя очи и се вторачи в него.

– Първият лорд иска да види Майлс веднага, легионер.

– О! – отвърна Бартос. – Разбира се. Нилс.

Един от неговите хора заобиколи разгневения каним и бавно започна да се изкачва по стълбите. Тави знаеше, че ще му отнеме доста време да се изкачи с доспехите си. Така че Майлс нямаше да се появи скоро.

– Нека капитанът дойде при Първия лорд веднага щом се появи – каза Тави и се обърна, канейки се да си тръгне.

Варг изръмжа отново и Тави се обърна точно навреме, за да види как канимът отхвърля Бартос настрани, като парцалена кукла. Посланикът се движеше с невероятна скорост, с един скок се озова до Тави и го хвана с ноктестата си ръка с дълги пръсти. Варг приближи устата си към лицето на Тави по такъв начин, че да се виждат огромните му зъби. Дъхът на канима беше горещ, влажен, с миризмата на мърша. Самият каним миришеше доста странно, остро, но едва доловимо – Тави никога по-рано не беше подушвал подобен мирис.

– Отведи ме веднага при него, момче, преди да съм ти разпорил гърлото. Омръзна ми...

Тави с едно ловко, уверено движение измъкна камата си от колана, скрит под наметалото, и го допря плътно до гърлото на посланик Варг.

Канимът замълча слисано за момент, а кървавочервените му очи се свиха до златисти цепки.

– Мога да те разкъсам на парчета.

Тави отговори със същия твърд, студен и учтив глас: