Фурията на Академа

– От опит. – Той поклати глава и прокара пръсти през косата си. – Повярвай ми. Ако има нещо, от което една съпруга по сметка да си няма никаква представа, това е страстта на мъжа ѝ. Напълно е възможно Гай да не я е целувал от сватбата.

– Наистина ли?

– Да. И разбира се, никой в страната не би се осмелил да му се изпречи на пътя, като ѝ стане любовник. В подобни ситуации бед­ната жена се чувства... да кажем, огорчена. И аз използвах точно това.

Тави поклати глава.

– Това... това някак си ми се струва нередно. Тоест аз разбирам политическия натиск, който съпровожда браковете на лордовете, но... като че ли винаги съм смятал, че би трябвало да има поне малко любов.

– Благородниците не се женят по любов, Тави. Този разкош е позволен само на холтърите и свободните членове на обществото. – Устата му се изкриви от горчивина. – Както и да е. Не знаех какво друго да направя. И това свърши работа.

Тави кимна на приятеля си.

– Така изглежда.

Макс свърши с преобличането и облиза устните си.

– Хм. Тави. Нали няма да споменаваме на никого за това? – Той погледна смутено приятеля си. – Моля те.

– За кое? – попита Тави с наивна усмивка.

Макс въздъхна облекчено и също се усмихна.

– Бива те, Калдерон.

– Откъде знаеш, че някой ден няма да го използвам, за да те изнудвам?

– Няма. Не ти е присъщо.

Двамата тръгнаха към вратата, която водеше към тясната стълба за подземията.

– Между другото – каза Макс, – какво пише в писмото на леля ти?

Тави щракна с пръсти и се намръщи.

– Знаех си, че съм забравил нещо.

Той бръкна в торбичката си и измъкна писмото от леля му Иса­на. Отвори го и го прочете на светлината на стълбищната лампа.

Тави гледаше думите и усети как ръцете му започват да треперят. Макс го забеляза и в гласа му прозвуча тревога.

– Какво има?

– Трябва да вървя – каза Тави със задавен глас. Той преглътна тежко. – Нещо не е наред. Трябва да я видя. Още сега.

Глава 19

Амара стигна до Арикхолт по обяд. Колоната спря на половин миля от стените на холта, върху възвишението, издигащо се над долината, в чиято зелена чаша бяха разположени сградите на холта. Бърнард отхвърли всички възражения на капитана на рицарите и първия копиеносец и се спусна в опустелия холт, за да потърси потенциални врагове. Той се върна скоро, намръщен и замислен, и заповяда колоната да продължи към портата на Арикхолт.

От последния път, когато Амара го беше видяла, мястото се беше променило доста, и то към по-добро. Преди години, докато го управляваше Корд, роботърговец и убиец, холтът представляваше просто сбирщина от порутени сгради, заобиколили масивно каменно убежище, което приютяваше както обитателите на холта, така и животните им.

Оттогава Арик бе привлякъл нови хора, които да се заселят в потенциално богатия и със сигурност много красив район. Един от новите заселници бе открил малка сребърна жила в земите на Арик и така той не само успя да изплати огромните дългове на баща си, но и му останаха пари, които щяха да му стигнат до края на живота му.

Но Арик не ги пилееше с лека ръка, а ги използва за хората и за собствения си дом. Сградите в холта бяха обградени от нова стена, дебела и надеждна като в Исанахолт. Самите сгради бяха построени от камък, включително големият хамбар за животните – тук живееха дори четирите гарганта, купени от Арик, за да вършат тежката работа, необходима за процъфтяването на холта. За последните години той се беше превърнал от полуразрушена, обрасла с бурени група колиби, в която живееха окаяни хорица и жалки роби, в процъфтяващ и красив дом за повече от сто души.

Затова сега холтът изглеждаше още по-зловещо. Зад стените и на близките поля не кипеше живот. От комините не се издигаше дим. В кошарите по пасбищата не се виждаха животни, в дворовете не тичаха и не играеха деца. Даже птици не пееха. На запад, в далечината, тъжно се извисяваше огромната, величествена планина Гарадос.

Навсякъде цареше тишина, пълна и дълбока като подземно море.

Вратите на почти всяка сграда зееха отворени и се полюляваха на вятъра. Портите на кошарата също бяха отворени, както и вратите на каменния хамбар.

– Капитане – каза тихо Бърнард.

Капитан Янус, прошарен ветеран легионер и рицар Тера със забележителни умения, смушка коня си и се отдели от челото на колоната рицари, които ги придружаваха до Арикхолт. Янус, старшият офицер на отряда рицари под командването на граф Калдерон, беше среден на ръст, но с толкова дебел врат, че можеше да се сравнява с талията на Амара, а мускулите му и без помощта на призоваването притежаваха необикновена сила. Той беше облечен с черната матова броня на легионерите, а суровото му лице бе разсечено от дълъг, грозен белег, който минаваше пред цялата буза и придърпваше ъгълчето на устата му в постоянна мрачна усмивка.

– Сър – каза Янус с изненадващо мелодичен тенор, отличаващ се с чистия и същевременно мек акцент на човек, получил добро образование.

– Докладвайте, моля.

Янус кимна.