Фурията на Академа

– Центурион – извика Амара и тръгна надолу по рампата.

Джиралди излая заповедите си и Амара чу зад гърба си тропот на ботуши.

Рампата се спускаше почти двайсет фута надолу под земята и свършваше пред нисък отвор в малка яйцевидна стая. Въздухът беше плътен и влажен и миришеше на застояло. На пода в стаята се забелязваха неясни форми – неподвижни купчини от дрехи. Амара отиде до най-близката и коленичи до нея. Това беше малко дете, може би съвсем скоро проходило.

– Деца са – изстреля тя към Джиралди.

– Действайте – излая центурионът. – Мърдайте, момчета, чух­те графинята.

Легионерите нахълтаха в стаята, награбиха малките купчинки от пода и бързо излязоха. Амара напусна последна стаята и докато излизаше, гладкият каменен под внезапно подскочи нагоре, едновременно с тавана, който започна да се спуска. Тя погледна назад и гледката на движещото се скално легло тревожно ѝ напомни за гладната паст на вълчище. Отворът към стаята се сви, а стените от двете страни на рампата внезапно се сближиха.

– Побързайте – извика тя на мъжете, които вървяха пред нея.

– Не мога! – изстена Фредерик.

Легионерите хукнаха по рампата, но камъкът започна да я запълва твърде бързо. Почти без да усеща тежестта на отпуснатото дете, което носеше, Амара призова Сирус и фурията ѝ влетя в пролуката като ураган. Сърдити, опасни ветрове се стрелнаха по рампата, обгърнаха хората от всички страни и после препуснаха към повърхността като полудели гарганти. Те запратиха Амара върху гърба на движещия се пред нея легионер, като едновременно с това тласнаха и двамата към следващия в редицата, докато накрая всичките шестима легионери не излетяха с бясна скорост от рампата миг преди проходът да се затвори зад гърбовете им.

Земята отново застена, издавайки пронизителен, зловещ звук, и камъкът възстанови първоначалната си форма, така че не остана и следа от процепа, като при това прихвана края на плитката на Амара. Плитката я държеше като здраво въже, а блъскащият я напред вятър я събори на земята и я подхвърли нагоре. Тя падна по гръб и ударът в камъка ѝ изкара въздуха.

– Воден призовател! – изрева Джиралди. – Лечители!

Някой нежно измъкна детето от прегръдката на Амара и тя като през мъгла забеляза как пехотният призовател на вода и няколко войници с прошарени коси, преметнали през рамо лечителски торби, забързаха към тях.

– Внимателно, внимателно – разнесе се гласът на Бърнард някъде отблизо.

Звучеше задъхано. Амара усети ръката му върху рамото си.

– Добре ли са? – изпъшка тя. – Децата?

– Сега ги преглеждат – каза нежно Бърнард. Той докосна леко главата ѝ и плъзна пръсти към тила ѝ, опипвайки го внимателно. – Удари ли си главата?

– Не. Плитката ми се заклещи в скалата.

Тя го чу как въздъхва с облекчение, после усети как опипва плитката ѝ. Когато стигна до края ѝ, той каза:

– Само един-два инча. Точно до лентата, с която си я вързала.

– Добре – отвърна Амара.

Разнесе се свистенето на кинжала, който Бърнард извади от колана си. Той опря наточеното му острие към плитката и внимателно я отряза ниско до камъка.

Опъването върху скалпа ѝ изчезна и Амара въздъхна с облекчение.

– Помогни ми да седна – каза тя.

Бърнард ѝ подаде ръка и я издърпа. Амара се опита да възстанови нормалното си дишане и започна методично да сплита разпуснатата си вече коса, преди съвсем да се е разрошила.

– Сър? – каза Янус. – Като че ли сме дошли точно навреме.

Бърнард затвори очи.

– Благодаря на великите фурии. Кого имаме тук?

– Деца – докладва Янус. – Не по-големи от осем или девет години и две пеленачета. Четири момчета, пет момичета – и една млада дама. Всичките са в безсъзнание, но дишат, а пулсът им е стабилен.

– А младата дама? – попита Амара. – Домакинята на холта?

Бърнард присви очи от яркото слънце и кимна.

– Напълно е възможно. – Той стана и отиде при отпуснатите тела на децата и младата дама. Амара се изправи, поспря се за миг, докато възстанови равновесието си, и го последва.

Бърнард се намръщи.

– Това е Хеди. Съпругата на Арик.

Амара погледна към крехката млада жена със светлоруса коса и бледа кожа, едва опърлена от слънцето и вятъра.

– Запечатали са ги вътре – промърмори тя. – И са накара­ли фуриите им да ги пазят. Защо им е било необходимо да го правят?

– За да не може никой да стигне до тях, освен хората, които са ги вкарали вътре – избоботи Бърнард.

– Но защо?

Бърнард сви рамене.

– Може би хората са решили, че щом те няма да са тук, за да приберат децата си, никой друг няма да получи тази възможност.

– Дори и ако умрат?

– Има и по-лоши неща от смъртта – каза Дорога. Гръмовният му бас стресна Амара и тя подскочи. Огромният маратски вожд се беше доближил до тях по-тихо и от амарантски тревен лъв. – Някои от които са наистина ужасни.

Едното от пеленачетата започна жалостиво да мрънка и миг по-късно към него се присъедини и друго дете, което тихичко захълца. Амара вдигна глава и видя, че децата бяха започнали да се размърдват.