Фурията на Академа

Графът промърмори още нещо и Брут отвори уста, сякаш за да залае, но звукът, който издаде земната фурия, повече приличаше на грохот от каменно свлачище. После фурията потъна обратно в земята, а Бърнард продължи да клечи, допрял ръка до земята.

Амара тихо се приближи и се спря на няколко крачки от него.

– Графиньо? – промърмори Бърнард някак си разсеяно.

– Какво правиш? – попита тя.

Земята отново потрепери, но този път бързо се успокои. Амара почувства само леко движение под краката си.

– Опитвам се да разбера дали някой се движи наблизо. В доб­рите дни мога да уловя движение на разстояние три или дори четири мили.

– Наистина ли? Толкова надалече?

– Живял съм тук достатъчно дълго – каза Бърнард. – Познавам долината. По този начин успявам. – Той изсумтя и се намръщи. – Това не е редно.

– Кое?

– Има нещо... – Бърнард внезапно скочи на крака с пребледняло лице и изкрещя: – Капитане! Фредерик!

След няколко секунди по покрития с каменни плочи двор затропаха ботуши и Фредерик се появи иззад стената, където стояха гаргантите от колоната и бойният звяр на Дорога и чакаха холтът да бъде претърсен за скрити опасности, преди да влязат. Секунди по-късно капитан Янус скочи от стената право в двора, смекчавайки удара от падането с помощта на призоваване, и спокойно, без да се бави, се затича към Бърнард.

– Капитане – каза Бърнард. – В основите на холта има изградена стая, която е запечатана.

Очите на Янус се ококориха.

– Скрито убежище?

– Сигурно – отвърна Бърнард. – Фуриите на холта се опитват да го държат запечатано, а камъкът около него е твърде много, за да го отместя сам, докато се боря с тях.

Янус кимна и свали ръкавиците си. Той коленичи на земята, притисна ръцете си към каменните плочи в двора и затвори очи.

– Фредерик – каза Бърнард с уверен, овладян глас. – Когато ти кимна, искам да отвориш път до стаята, достатъчно широк, за да може да премине един човек. Капитанът и аз ще удържаме фуриите на холта.

Фредерик преглътна.

– Камъкът е много, сър. Не съм сигурен, че ще успея.

– Ти вече си рицар на Алера, Фредерик – заяви Бърнард със заповеднически глас. – Не го мисли. Направи го.

Фредерик преглътна и кимна, а върху горната му устна се появиха капчици пот. Бърнард се обърна към Амара.

– Графиньо, искам да се приготвиш за действие – рече той.

Амара се намръщи.

– Какво трябва да направя? Не знам какво имаш предвид под скрито убежище.

– Случвало се е често в холтове, които са били нападани – обясни Бърнард. – Някой е призовал фурията си да създаде отворена стая в основите на холта, а след това я е запечатал с камък.

– И защо му е на някой да прави... – Амара се намръщи. – Запечатали са децата вътре – ахна тя, внезапно разбрала всичко. – За да ги защитят от нападателите на холта.

Бърнард кимна мрачно.

– А стаята не е достатъчно голяма, за да побере много въздух. Ние тримата ще пробием път до нея и ще я отворим, но няма да успеем да издържим дълго. Вземи някои от хората, спуснете се вътре и се опитайте максимално бързо да измъкнете всички, които можете.

– Много добре.

Бърнард докосна ръката ѝ.

– Амара – каза той. – Не мога да преценя от колко време са били запечатани вътре. Може да е час. Може да е ден. Но не чувствам никакво движение там.

Стомахът ѝ се сви и ѝ се догади.

– Може да сме закъснели.

Бърнард се намръщи и стисна ръката ѝ. После отиде при Янус, коленичи до него и постави дланите си на земята до ръцете на капитана.

– Центурион! – извика Амара. – Трябват ми десетима мъже, които да помогнат на евентуалните оцелели от холта.

– Слушам, милейди! – отвърна Джиралди и скоро десет мъже застанаха около Амара – а заедно с тях още десетима с приготвени оръжия. – За всеки случай, ако се окаже, че не са хора от холта, милейди – промърмори под носа си Джиралди. – Предпазливостта на никого не е навредила.

Амара се намръщи и кимна.

– Много добре. Наистина ли смятате, че може да е врагът?

Джиралди поклати глава и каза:

– Запечатан в каменна стая? Която само фуриите знаят от колко време е затворена? Съмнявам се, че дори и вордът би оживял вътре. – Той въздъхна дълбоко и добави: – Когато отворят, няма нужда да слизате, графиньо.

– Не – каза Амара. – Има.

Джиралди се намръщи, но не каза нищо повече.

Известно време Бърнард и Янус говореха нещо тихо. След това Бърнард рече с напрегнат глас:

– Почти стигнахме. Пригответе се. Няма да можем да я държим дълго време отворена.

– Готови сме – каза Амара.

Бърнард кимна и каза:

– Сега, Фредерик!

Земята отново потрепери и от нея се разнесе стържещ, стенещ звук. Каменните плочи точно пред краката на Фредерик внезапно потрепериха и хлътнаха навътре, сякаш пръстта под тях се бе превърнала в рядка кал. Амара се приближи до разкриващата се пропаст и пред очите ѝ се появи страховита картина – камъните се стичаха надолу като вода и постепенно оформяха наклонена рампа, водеща под земята.

– Готово – изграчи Бърнард. – Побързайте.

– Сър – каза Фредерик. Думата прозвуча като изпълнен с болка вопъл. – Няма да издържа дълго.

– Задръж колкото можеш – изръмжа Бърнард.

Лицето му бе почервеняло и той бе започнал да се поти.