Фурията на Академа

– Да, милорд. Моите рицари Аери пребродиха цялата долина и не откриха никого – нито хората от холта, нито каквито и да било живи същества. Наредих им да заемат постове на около миля от холта, в случай че някой се опита да се приближи. Инструктирах ги да бъдат максимално предпазливи.

– Благодаря ви. Джиралди?

– Милорд – каза първият копиеносец, излезе пред строя пехотинци и удари с юмрук по нагръдната си пластина, поздравявайки своя командир.

– Постави стражи на стените и се договори с капитан Янус за защитата на това място. Искам да разбиеш двайсет души на групи по четирима, да претърсите всяка стая във всяка сграда и да се убедите, че са празни. След това съберете всички хранителни продукти и им направете опис.

– Ясно, милорд.

Джиралди кимна и отново поздрави Бърнард, след което се обърна, измъкна жезъла си от колана и започна да вика заповеди на хората си. Янус се обърна към своите подчинени. Гласът му звучеше по-тихо от този на Джиралди, но той говореше със същата увереност и решителност.

Амара стоеше настрани и замислено наблюдаваше Бърнард. Когато го срещна за пръв път, той беше холтър – дори нямаше пълни граждански права. Но още тогава той излъчваше вътрешна сила, която изискваше от останалите послушание и лоялност. Той винаги се бе отличавал с решителност, бе справедлив и силен човек. Но тя никога не го беше виждала в стихията му, в новата му роля като граф Калдерон, командващ офицерите и войниците от легионите на Алера със спокойната увереност, която му даваха опитът и познанията му. Тя, разбира се, знаеше, че той е служил в легионите, защото всички мъже в Алера бяха длъжни да отслужват поне един срок – от две до четири години.

Сега го гледаше изненадано. Тя считаше решението на Гай да назначи Бърнард за новия граф Калдерон за политическа стъпка, чиято цел бе преди всичко да демонстрира властта на Първия лорд. Може би Гай бе успял да забележи потенциала на Бърнард по-ясно от нея. Той очевидно се чувстваше добре в ролята си и вършеше всичко с готовността на човек, решен да изпълнява задълженията си по възможно най-добрия начин. Амара виждаше как хората му реагират на това – Джиралди, старият опитен легионер, уважаваше изключително много Бърнард, същото беше и отношението на останалите воини от центурията му. Спечелването на уважението на опитните професионални воини, които бяха прослужили във войската не една година, не беше лесна работа, но той бе успял да го направи. А най-поразителното бе, че той бе спечелил и уважението на капитан Янус, който очевидно считаше Бърнард за изключително компетентен човек, с готовност трудещ се със същата упоритост и в същите условия, в които поставяше хората си.

А най-важното, помисли си тя, бе това, че всички, които поз­наваха Бърнард, знаеха, че той е достоен човек.

Амара почувства как я залива топла вълна от гордост. В редките си свободни минути, когато успяваше да помисли за себе си, тя не спираше да се изненадва на късмета си, довел в живота ѝ този едновременно добър и силен човек, който очевидно желаеше компанията ѝ.

Ще трябва да го оставиш, разбира се.

Меките и същевременно непреклонни думи на Сирай превърнаха топлата вълна в ледено усещане, от което стомахът ѝ се сви. Тя не можеше да ги опровергае. Задълженията на Бърнард пред държавата стояха пред всичко останало. Алера се нуждаеше от всички силни призователи, за да успее да оцелее в този враждебен свят, а нейните граждани и аристокрацията ѝ представляваха основата на тази сила. Според обичая гражданите и аристокрацията си търсеха съпруги, които също притежаваха голяма сила. Дългът и законът изискваха от аристократите да встъпват в брак, от който да се родят силни, надарени деца. Силата на Бърнард като призовател беше значителна и в допълнение към това той имаше власт над няколко фурии. Той беше силен призовател и добър човек. От него щеше да излезе чудесен съпруг. Силен баща. Щеше да направи някоя жена много, много щастлива, когато се ожени за нея.

Но тази жена нямаше да бъде Амара.

Тя поклати глава, прогонвайки тежките мисли от главата си. Тя бе дошла тук, за да спре вордите. Трябваше да се фокусира изцяло върху настоящата си задача; дължеше го на войниците от отряда на Бърнард. Каквото и да се случеше, тя не трябваше да позволи на личните си тревоги да ѝ попречат да направи всичко по силите си, за да защити животите на легионерите под командването на Бърнард и да унищожи онова, което можеше да се окаже най-смъртоносната заплаха за държавата.

Тя наблюдаваше Бърнард, който коленичи и допря дланта си върху земята. Той затвори очи и промърмори:

– Бруте.

Земята край него леко потрепери, нагъна се и повърхността ѝ се накъдри като водата в басейн, в който е хвърлен камък. От вълничките изскочи огромна хрътка, по-голяма от някои понита, състояща се изцяло от камък и пръст. Тя отърка каменната си глава в протегнатата ръка на Бърнард. Той се усмихна и я потупа леко по ухото. Брут седна и внимателно погледна Бърнард със зелените си очи – същински изумруди.