Фурията на Академа

Призователят на вода, ветеран, на име Харгър, се надигна от детето, което лежеше край Хеди, и коленичи край младата жена. Той притисна върховете на пръстите си към слепоочията ѝ и за миг затвори очи. После погледна към Бърнард и каза:

– Тялото ѝ е изключително изтощено. Не знам в какво състояние е мозъкът ѝ. Може би е по-добре да я оставим да поспи.

Бърнард се намръщи и погледна към Амара, повдигайки въп­росително едната си вежда. Тя се намръщи.

– Трябва да поговорим с нея. Да разберем какво се е случило.

– Може би някое от децата ще успее да ни каже – рече Бърнард.

– Смяташ ли, че са разбрали какво става?

Бърнард ги погледна, намръщи се още повече и поклати глава.

– Сигурно не. Не достатъчно, че да рискуваме още животи заради спомените на едно малко дете.

Амара кимна утвърдително.

– Събуди я, Харгър – каза нежно Бърнард. – Колкото се може по-внимателно.

Възрастният призовател кимна. Погледът му разкриваше лошите му предчувствия, но той се обърна към Хеди, докосна отново слепоочията ѝ и сбърчи вежди съсредоточено.

Хеди се събуди внезапно и веднага закрещя диво и отчаяно. Бледосините ѝ очи се отвориха болезнено широко – изпълнени със страх очи на животно, което е сигурно, че върху него ей сега ще се нахвърли гладният му преследвач. Тя бясно размаха ръце и крака и из двора се понесе силен, бурен вятър. Той се завихри, вдигайки във въздуха прах, слама и малки камъни.

– Не! – изпищя Хеди. – Не, не, не!

Тя продължи да крещи думата, докато накрая не продра гърлото си.

– Хеди! – избоботи Бърнард, присвил очи, за да ги предпази от летящите във въздуха парчета. – Хеди! Всичко е наред. Ти си в безопасност!

Тя продължи да пищи, да се бори и да рита, ухапа ръката на един от легионерите, който бе коленичил заедно с Харгър и Бърнард и се опитваше да я удържи. Бореше се със сила, породена от толкова силен страх, че почти граничеше с лудост.

– Враните да го изкълват! – изръмжа Харгър. – Ще трябва да я упоим.

– Почакайте! – викна Амара. Тя коленичи край борещата се жена. – Хеди – каза тя с възможно най-нежния си глас, който можеше да се чуе през виковете. – Хеди, всичко е наред. Хеди, децата са добре. Графът е тук, заедно с хората от гарнизона. Всички сте в безопасност. Децата са в безопасност.

Хеди извърна уплашените си очи към Амара и за пръв път откакто се беше събудила, погледът ѝ се фокусира върху някого. Виковете ѝ вече не звучаха толкова отчаяно, но на лицето ѝ остана измъченото, отчаяно изражение. При вида на толкова болка, сърцето на Амара се сви. Но тя продължи да говори нежно, повтаряйки успокоителните си думи на ужасената жена. Когато Хеди утихна още повече, Амара протегна ръка към главата ѝ, отметна фината като паяжина коса от лицето ѝ и продължи да я гали.

Мина почти половин час, докато писъците на Хеди постепенно преминат в хълцания, после в стонове и накрая в жаловито скимтене. Очите ѝ не се отместваха от лицето на Амара, сякаш отчаяно търсеха някаква опорна точка. Накрая Хеди потрепери и утихна, затвори очи и от тях потекоха сълзи. Амара погледна към Бърнард и Харгър.

– Мисля, че ще се оправи. Може би вие, господа, ще ни оставите известно време насаме. Искам да се погрижа за нея.

Харгър кимна и се изправи. Бърнард не изглеждаше особено убеден, но кимна на Амара и отиде при капитан Янус и центуриона Джиралди, които тихо разговаряха.

– Чуваш ли ме, Хеди? – попита тихо Амара.

Момичето кимна.

– Би ли ме погледнала, моля те.

Хеди проплака и започна да трепери.

– Всичко е наред – успокои я Амара. – Добре. Не е нужно да го правиш. Можеш да разговаряш с мен и със затворени очи.

Хеди леко кимна и продължи да потреперва в безмълвни ридания. По бузите ѝ се стичаха сълзи и капеха върху каменните плочи на двора.

– Ана – каза тя след миг. Надигна глава и погледна към мястото, откъдето се носеше звукът на плачещи деца. – Ана плаче.

– Шшт, не мърдай – каза Амара. – Децата са добре. Ще се пог­рижим за тях.

Хеди отново се отпусна на земята, разтреперена от усилието да се надигне.

– Добре.

– Хеди – каза Амара с тих, успокояващ глас, – трябва да разбера какво ви се е случило. Можеш ли да ми разкажеш?

– Б-бардос – каза Хеди. – Новият ни ковач. Огромен мъж. Червена брада.

– Не го познавам – отвърна Амара.

– Добър човек. Най-добрият приятел на Арик. Той ни прати долу в стаята. Каза, че ще се погрижи да не ни... – Лицето на Хеди се изкриви в агонизираща маска. – Да не ни вземат. Като останалите.

– Вземат? – попита тихо Амара. – Какво имаш предвид?

В гласа на младата жена се промъкна агонията, която измъчваше тялото ѝ.

– Да ни вземат. Да ни променят. Те и не-те. Не-Арик. Не-Арик. – Тя се сви на кълбо. – О, мой Арик. Помогни ни, помогни ни, помогни ни.

Върху рамото ѝ се отпусна голяма нежна ръка и Амара погледна към намръщеното лице на Дорога.

– Остави я – каза той.

– Трябва да разберем какво се е случило.

Дорога кимна.

– Аз ще ти кажа. Остави я да си почине.

Амара се намръщи на големия марат.

– Откъде знаеш?

Дорога се изправи и огледа холта с присвити очи.

– По следите – отговори той. – Водят навън. Обувки, без обувки, мъже и жени. Добитък, овце, коне, гарганти.