Фурията на Академа

Той обхвана с жест целия холт.

– Вордите са дошли тук преди два, може би три дни. Взели са първите. Не всички наведнъж. Първия ден са взели само няколко.

Амара поклати глава, без да сваля ръката си от рамото на свитата на кълбо жена.

– Взели. Какво имаш предвид?

– Вордите – обясни Дорога – влизат в теб. Вмъкват се през устата, носа, ушите. Заравят се вътре. После умираш. Но те вземат тялото ти. Изглеждат като теб. Може и да се държат като теб.

Амара погледна Дорога, изпълнена с отвращение.

– Какво?

– Не знам как точно изглеждат – каза Дорога. – Вордите имат много форми. Някои са като Пазителите на тишината. Като паяците. Но могат и да са малки. Колкото една хапка. – Той поклати глава. – Превземачите са малки, за да могат да влязат в теб.

– Като... нещо като червей? Паразит?

Дорога леко наклони глава и едната му бяла бойна плитка се плъзна по рамото му.

– Паразит. Тази дума не ми е позната.

– Това е същество, което се прикрепя към друго същество – каза Амара. – Като пиявица или бълха. Храни се от съществото домакин, за да може да оцелее.

– Вордите не са такива – каза Дорога. – Съществото домакин не оцелява. Просто изглежда като себе си.

– Какво имаш предвид?

– Да речем, че ворд влезе в главата ми. Дорога умира. Дорога, който е тук, вътре. – Той почука с пръст по главата си. – Онова, което Дорога чувства, го няма. Но този Дорога – той се плесна леко с ръка по гърдите – остава. Ти няма как да разбереш, защото познаваш истинския Дорога – той докосна главата си – само чрез онзи Дорога, когото виждаш и с когото разговаряш.

Той притисна ръка към гърдите си.

Амара потрепери.

– Тогава какво се е случило тук?

– Каквото се случи и с моите хора – отвърна Дорога. – Дойдоха превземачите. Взеха само неколцина. Огледаха се, може би решавайки кого да вземат следващия път. И започнаха да ги вземат. Докато накрая взетите не станаха повече от онези, които бяха себе си. Така си отидоха повече от седемстотин членове на Вълчия клан, групичка подир групичка.

– И с тях ли се бихте вие? – попита Амара. – С взетите марати?

Дорога кимна мрачно.

– Първо с тях. После намерихме гнездото. Бихме се с Пазителите на тишината. Приличат на големи паяци. И с техните воини. Още по-големи. По-бързи. Те избиха много от моите хора, нашите чала. – Той бавно си пое дъх. – След това хванахме царицата на вордите в гнездото. Твар, която... – Той поклати глава и Амара забеляза в очите му нещо, което не вярваше, че някога ще види – сянка на страх. – Царицата беше най-ужасната. От нея се раждат всички останали. Пазители. Превземачи. Воини. Не трябваше да спираме, защото царицата щеше да избяга. Намерихме друго гнездо. Започнахме отначало.

Амара стисна устни и кимна.

– Затова сте се сражавали толкова отчаяно. До самия край.

Дорога кимна.

– Затова царицата, която се намира наблизо, трябва да бъде намерена и унищожена. Преди да започне да създава млади царици.

– Какво, мислиш, се е случило тук? – попита Амара.

– Превземачите са дошли – каза Дорога. – Това имаше предвид тя, когато каза „те и не-те“. Арик, за когото говореше, е бил взет. Другият мъж, който я е запечатал в камъка, сигурно е бил свободен. Може би е един от последните свободни.

– И къде е той сега? – попита Амара.

– Взет. Или мъртъв.

Амара поклати глава.

– Това не е... Направо не е за вярване. Никога не съм чувала за нещо такова. Никой никога не се е сблъсквал с нещо подобно.

– Ние сме – изръмжа Дорога. – Преди много време. Толкова отдавна, че са останали само няколко легенди. Но сме ги виждали.

– Не може да бъде – каза Амара. – Не е станало така.

– Защо не?

– Арик не може да е взет

. Той дойде да предупреди Бърнард. Ако сега е един от тези ворди, значи, те ще знаят...

Амара почувства как вътрешностите ѝ се свиват от страховит леден ужас. Дорога присви очи. После рязко се обърна и сграбчи огромната бойна тояга, която беше облегнал на стената.

– Калдеронци! – изрева той и гаргантът му, който бе останал зад стените на холта, отвърна с тревожно тръбене. – Калдеронци! На оръжие!

Амара скочи на крака и се огледа с безумен поглед за Бърнард.

И тогава легионерите започнаха да крещят.

Глава 20

Амара нареди на най-близкия лечител да се погрижи за Хеди и призова Сирус. Фурията ѝ веднага се появи и вихрите ѝ вдигнаха облак прах, който очерта смътната фигура на дългокрак жребец. Амара извика и почувства как Сирус я издига над земята и я понася към ясните сини небеса над Арикхолт.

Тя направи пълен кръг, оглеждайки внимателно земята под краката си и небето над себе си, опитвайки се да разбере какво става.

Видя как легионерите изскачат от огромния каменен хамбар. Последният мъж, който се появи отвътре, извика и се стовари върху каменните плочи. Нещо се беше вкопчило в глезена му и започна да го придърпва навътре. Войникът се разкрещя и другарите му веднага се върнаха, за да му помогнат.

Амара вдигна ръце пред очите си, обърна длани една срещу друга и накара Сирус да пречупи светлината, което ѝ позволи да види какво става на няколко ярда от каменния хамбар.