Герои

— Всъщност не съм нито едно от двете. Сега съм просто момче за всичко, а съм тук, защото никой не ме иска никъде другаде. Секретар в униформа. Мръсна, при това. Мъртвец, който още приритва с последен дъх. Ха-ха! Ето го, идва огромният идиот със смешния гласец! Да го накараме да потанцува! Разбрано, господине.

— Тогава наблюдавайте и докладвайте, полковник. Но ако обичате, без повече геройства. Не като онзи ден в Барден. Войната не е време за геройства. Най-малко тази.

— Да, господине.

Крой пусна листа със заповедта и се обърна към картата на стената. Започна да отмерва разстоянията с разтворени палец и показалец.

— Кралят никога няма да ми прости, ако нещо стане с вас.

— Кралят ме изостави на това място, на никого няма да му пука, ако бъда накълцан на парчета и мозъкът ми разпилян из целия Север. Най-малкото на мен самия. Да, господине — повтори Горст и тръгна към вратата.

Не беше направил и крачка в дъжда, когато закова на място като ударен от гръм.

Ето я. Върви право към него, гледа си в краката и заобикаля локвите в калния двор. А усмихнатото ѝ лице грее като ярко слънце насред посърналото море от кал. Радостта от гледката почти го повали на колене, накара кожата му да настръхне и дъха му да спре. Месеците, прекарани далече от нея, не бяха свършили никаква работа. Все още беше влюбен до уши. Умопомрачително, отчайващо, безпомощно влюбен.

— Финри — прошепна името ѝ с тона, с който магьосникът от глупавите детски приказки произнася заклинание. — Какво правиш тук? — попита, почти убеден, че тя ей сега ще изчезне като видение, плод на бурното му въображение.

— Идвам да видя баща ми. Вътре ли е?

— Пише заповеди.

— Както винаги.

Тя изгледа униформата му и повдигна една подчертана с черно вежда, сега леко размита от дъжда.

— Виждам, че още си играеш в калта.

Горст дори не се почувства засрамен. Беше потънал в очите ѝ. Прищя му се да се беше удавил там. Едно кичурче коса беше залепнало за мокрото ѝ лице. Не мислех, че нещо някога може да бъде по-красиво от теб, такава каквато те помнех, а ето че сега си още по-красива от всякога. Едва дръзваше да я погледне, но не можеше и да откъсне очи от нея. Ти си най-красивата жена на света, не, не на света — в цялата история на света — не, ти си най-красивото нещо, съществувало някога. Искам да умра сега, за да бъде лицето ти последният ми спомен.

— Изглеждаш добре — промърмори едва Горст.

Тя огледа подгизналата си пелерина, опръскана до кръста с кал.

— Мисля, че не си напълно откровен с мен.

— Винаги съм откровен. Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те…

— Как си, Бремър? Мога да те наричам Бремър, нали?

— Можеш да забиеш тока на ботуша си в окото ми, само кажи още веднъж името ми. Разбира се. Аз съм… съсипан, психически и физически, със смазана репутация и погубено бъдеще. Ненавиждам света и всичко в него, но нищо от това не е от значение, когато си до мен… добре.

Тя поднесе ръката си и той се наведе да я целуне, с благоговението на селски свещеник, удостоен с честта да се докосне до крайчеца на робата на Пророка.

На пръста ѝ имаше златна халка с искрящ син камък.

Стомахът на Горст се сви и коленете му почти омекнаха. Коства му нечовешко усилие да остане на крака. Едва намери дъх да промълви.

— Това да не е…

— Брачна халка, да!

Можеше ли да знае, че същия ефект щеше да постигне, ако беше завряла прясно отрязана човешка глава в лицето му?

Горст се вкопчи в престорената усмивка като удавник за сламка. Усети, че устните му се движат, и чу пискливия си глас. Този отвратителен, жалък, момичешки гласец.

— Кой е щастливецът?

— Полковник Харод дан Брок.

В гласа ѝ Горст ясно долови нотка на гордост. И любов. Какво не бих дал да чуя моето име, изречено така? Всичко, което имам. С две думи, нищо, като изключим хорското презрение.

— Харод дан Брок — повтори той и името изскърца като пясък в устата му.