Герои

— Тръгваме, значи? — попита Жълтен с ококорени от страх очи.

— Тръгваме.

Тъни почувства лек световъртеж, докато развързваше връзките на брезентовия калъф на знамето. Свали го. Усети добре познатото стягане в гърлото, докато внимателно развиваше скъпоценното парче червен плат. Не беше страх. В никакъв случай, не. Беше онова другото, много по-страшното усещане. Същото, което години наред така старателно се беше опитвал да задуши в себе си, но то всеки път се пробуждаше, отново и отново, все по-силно и винаги в момент, в който най-малко го искаше.

— Е, тръгваме — прошепна Тъни. Разви докрай знамето и златното слънце на Съюза се показа от скривалището си. В него беше извезано числото едно. Знамето на полка, в който Тъни служеше, откогато беше още момче. Дълга служба — в пустини и сняг. Избродираните със златен конец имена на десетки битки лъщяха в сумрака. Битки, водени и спечелени от по-достойни мъже. — Ех, мамка му, тръгваме.

Носът го болеше. Вдигна поглед към клоните, към черните листа и светлите парчета небе между тях, към блестящите като мъниста водни капки по краищата им. Примига учестено, за да прогони сълзите, напиращи в очите му. Застана на самия край на гората. Преглътна тежко буцата в гърлото си, докато гледаше как мъжете се нареждат в дълга редица от двете му страни. Ръцете и краката му тръпнеха. Жълтен и Уорт — последните от прикачените му новобранци — застанаха зад него и извърнаха бледи лица към водата и стената отвъд нея. Към…

— Атака! — изрева Форест и Тъни тръгна.

Излетя между дърветата и се понесе надолу по склона. Криволичеше между пъновете, скачаше от един на друг. Чуваше зад себе си виковете на други тичащи мъже, но не се обърна — беше прекалено зает да държи знамето с две ръце високо над главата си. Вятърът го опъваше право назад и дългият прът напрягаше дланите, ръцете, раменете му.

Краката му плеснаха в потока и той загази през бавната вода. Спря на половината път до отсрещния бряг, нагазил до средата на бедрата, размаха знамето напред-назад и златното слънце заблестя.

— Напред, копелдаци! — изрева на прииждащите зад него мъже. — Напред, Първи! Напред! Напред!

С периферното си зрение зърна нещо да профучава покрай главата му.

— Улучен съм! — изпищя Уорт, залитна и се запрепъва през водата.

Шлемът му беше усукан на една страна, а ръцете му опипваха трескаво нагръдника на бронята му.

— От птиче лайно, глупако!

Тъни хвана знамето с една ръка, а с другата го сграбчи под мишницата и го изправи отново на крака, после хукна отново напред, с високо вдигнати колене, вдигащ пръски вода при всеки скок.

Изкатери се по зеленясалите от мъх камъни на отсрещния бряг, после нагоре, като се вкопчваше със свободната ръка в корени и стръкове трева. Мокрите му ботуши се пързаляха по влажната пръст, но най-накрая се прехвърли през тревната козирка, увиснала над водата. Не чуваше нищо освен собствения си дъх, който отекваше в шлема му. Хвърли поглед назад. Целият полк, или поне няколкостотинте души, останали от него, тичаха надолу по отсрещния бряг и прекосяваха потока сред фонтани от блестящи пръски.

Тъни вдигна високо развятото знаме, изрева с пълно гърло и изтегли сабята си от ножницата. Хукна напред. Тежките му стъпки кънтяха. Лицето му бе застинало в зловеща, озъбена маска. Право към стената и копията над нея. Последни два скока и Тъни се озова върху свободно натрупаните камъни от стената. Изкрещя като побъркан, замахна със сабята на една страна, после на другата, острието изтрака по дървените пръти и копията паднаха назад…

Зад стената нямаше никой.

Само няколко стари копия и пики, подпрени на стената, разлюляно на вълни ечемично поле и гористи склонове, които бавно се издигаха към северния край на долината, почти същите като тези на южния.

И никой, с когото да се бие.

Но безсъмнено бой е имало, при това тежък. Отдясно нивата беше изпотъпкана, а земята пред стената, превърната в огромна кална маса, беше осеяна с труповете на хора и коне — грозните остатъци на победа и погром.

Бой е имало, но беше свършил.

Тъни примижа към далечината. На няколкостотин крачки на североизток видя тичащи през полето хора. Слънцето пробиваше облаците и лъчите му проблясваха в броните им. Северняците, както можеше да предположи. И след като не видя никой да ги преследва, явно се оттегляха доброволно.

— Яа! — изкрещя Уорт, докато връхлиташе стената. Боен вик, който не би разтревожил и патица. — Яа! — Той се надвеси над камъните и заръга със сабята си напосоки. — Яаа?

— Няма никой — каза Тъни и отпусна острието си надолу.

— Няма ли? — промърмори Уорт и започна да си оправя шлема.

Тъни приседна бавно на стената и подпря знамето между коленете си.

— Само онзи там. — Наблизо стърчеше плашило. Към двата пръта, които представляваха ръцете му, бяха привързани копия, а на пълната със слама торба, която беше главата му, се мъдреше лъскав стоманен шлем. — Мисля, че един полк ще е достатъчен да го победи.