Герои

Тръпката се поколеба, незабележимо за другите, но не и за Калдер. Не му убягна фактът, че той явно не остана доволен от това, да разнася заповеди — работа за момчета. Погледна го само за миг, но достатъчно дълго, за да му напомни за казаното в коридора, на тръгване от Карлеон. Да полее засетите семена.

— Дадено, главатар — каза Тръпката, преди да изчезне през вратата.

Златния потрепери.

— От тоя тръпки ме побиват.

— Затова го държа — ухили се до уши Дау. — Желязна глава?

— Главатар.

— Тръгваш пръв за Яус. Искам те с момчетата ти най-отпред.

— Смятай, че утре вечер сме пристигнали в Яус.

— Гледай да е по-рано. — Керм Желязната глава прие скастрянето с още по-навъсена физиономия и това предизвика моментална усмивка на лицето на Златния. Сякаш двамата бяха като двете блюда на везни — не можеш просто да натиснеш едното надолу, без да повдигнеш другото. — Златен, ти хващаш пътя за Бротън и се присъединяваш към Ричи. Веднага след като свърши с набирането на войската, го подкарваш, старчето напоследък се нуждае от малко пришпорване.

— Дадено, главатар.

— Десетократен, момчетата ти да спрат със събирането на продоволствие. Тръгваш най-отзад, заедно с мен.

— Готово.

— И за тримата се отнася, пришпорвайте здраво момчетата си, но си дръжте очите на четири. Ще е добре ние да стреснем южняците, не те нас. — Дау се ухили до уши. — И ако досега не сте наточили остриетата, сега му е времето.

— Дадено — отвърнаха в хор тримата главатари, надпреварвайки се кой ще прозвучи по-кръвожадно.

— О, ъ, дадено — обади се накрая Калдер и се усмихна ехидно.

Може и да не го биваше много с меча, но малцина бяха хората в Севера, които можеха да му се опънат на ехидниченето. Оказа се напразно — никой не му обърна внимание. Сцепеното стъпало се беше надвесил над рамото на Дау и шепнеше нещо в ухото му.

Защитника на Севера се облегна назад със сърдита физиономия.

— Хубаво де, кажи му да влезе!

Вратите се отвориха и вятърът нахлу със свистене в хамбара, разпръсквайки сламата по пода. Калдер напрегна очи в здрача навън. Явно светлината му играеше номера — човекът на прага не можеше да запълва цялата врата и главата му със сигурност не стигаше чак до дебелата греда отгоре. И тогава онзи пристъпи напред. И се изправи. Беше истинско зрелище. Докато вървеше към средата на хамбара, единствено протестното скърцане на дървения под нарушаваше възцарилата се тишина при появата му. „Е — помисли си Калдер, — когато си с размерите на хълм, драматичната поява не ти е никакъв проблем. Просто вървиш и в един момент спираш.“

— Аз съм Странник-на-портата.

Калдер знаеше името. Странник-на-портата наричаше себе си главатар на Стоте племена, всичко отвъд Крина — негова земя, а всички родени на нея — негова собственост. Естествено, беше чувал и това, че бил великан, но не го бе взел на сериозно. Северът като цяло бе пълен с надути до пръсване мъже, с напомпани самомнения и превъзнесена слава. В повечето случаи се оказваше, че човекът не е и наполовина толкова голям, колкото името му. Ето защо срещата със Странник-на-портата го свари напълно неподготвен.

Той напълно отговаряше на представата за гигант, беше като излязъл от легендите за героите от отминали времена. Стърчеше над Дау и страховитите му главатари, с глава почти завряна между гредите на покрива. Черната му тук-там прошарена коса се спускаше покрай масивни брадясали челюсти. В сравнение с него, Глама Златния беше джудже, а Сцепеното стъпало и хората му — оловни войничета.

— Мътните го взели — прошепна едва доловимо Калдер. — Е, тоя наистина е голям.

Дау Черния не изглеждаше дори изненадан. Седеше си отпуснат лениво на стола на Скарлинг, с провесени покрай дръжките на оръжията си ръце и вълча усмивка на уста.

— Чудех се кога ли ще дойдеш на… моята порта. Естествено, не очаквах, че ще биеш целия този път и ще се появиш лично.

— Съюзник се става лице в лице, мъж с мъж, желязо с желязо и кръв с кръв.

Калдер очакваше гигантът да изреве всяка дума като чудовище от приказките, но се оказа, че гласът му бе някак тих и дори приятен. Говореше бавно, сякаш всяка дума го затрудняваше.

— А, личното отношение — каза Дау. — Винаги съм бил за него. Значи, имаме сделка?

— Имаме.

Странник-на-портата разпери една огромна длан и захапа опънатата кожа между палеца и показалеца. После я протегна на Дау с потеклата по нея от дупките от зъбите му кръв.

Дау плъзна длан по острието на меча си и остави алена следа по ръба. Скочи от стола и стисна ръката на гиганта. Двамата останаха за момент един срещу друг, стиснали ръце, със стекла се до лактите кръв. Калдер изпита смесица от малко страх и много презрение при вида на това мъжкарско представление.

— Готово. — Дау пусна ръката на гиганта и седна обратно на стола, оставяйки един кървав отпечатък от длан по подлакътника. — Сега можеш да преведеш хората си през Крина.

— Вече го направих.

Златния и Желязната глава се спогледаха явно обезпокоени от мисълта за тълпа диваци, минаващи реката и напредващи през земите им. Дау го погледна през присвити клепачи.

— Направил си го, казваш?