Герои

А като станеше дума за омраза, Брод Десетократния имаше неизчерпаем запас. Беше от онези копелета, които не могат дори да дишат безшумно — всяко издишване беше ръмжене. Беше грозен като буболечка и не пропускаше да навира грозотата си в лицето на всеки срещнат. Хилеше се зловещо, като селски перверзник от някой ъгъл при вида на младо момиче. Имаше пълна с развалени зъби уста, от която бълваха единствено вулгаризми и смрад. На всичкото отгоре кривата му физиономия беше покрита с някакъв отвратителен обрив, с който той очевидно се гордееше особено много. С бащата на Калдер бяха върли врагове, бе му се опълчвал два пъти, загубил битките и принуден да коленичи пред него и сдаде всичко, което притежава. Но това, че сега си бе върнал отново загубеното, с нищо не беше допринесло за по-ведро настроение, точно обратното. Той просто пренасочи събираната с години ненавист от Бетод към синовете му, и най-вече Калдер.

И накрая, главата на това зле скалъпено семейство от главорези — самопровъзгласилият се за защитник на Севера — самият Дау Черния. Седеше на стола на Скарлинг, небрежно подгънал един крак под задника си, а с другия потупваше в такт по пода. На просеченото му от белези и дълбоки бръчки лице имаше нещо подобно на усмивка, но очите му бяха присвити зловещо, като на голям гладен котарак при вида на гълъб. В последно време беше започнал да носи хубави дрехи, а през врата му висеше огърлицата, която някога бе носил бащата на Калдер, но те не можеха да скрият истинската му природа, той не го и искаше. Беше най-обикновен главорез, от пръстите на краката до върха на ушите. В неговия случай, ухото — от лявото беше останало само сбръчкано парче хрущял.

И сякаш усмивката и името му не говореха достатъчно силно за това, каква заплаха е за околните, той се бе подсигурил с подобаващо количество наточена стомана. От едната страна на стола на Скарлинг беше подпрял дълъг меч с матово, сиво острие, а от другата — надрана и очукана от дългогодишна употреба секира, и двете в непосредствена близост до провесените му от подлакътниците пръсти. Пръсти на убиец — надрани, разкривени и белязани от един цял живот, прекаран във вършене на черна работа.

В сянката зад едното му рамо стоеше Сцепеното стъпало — неговият втори, разбирай личен телохранител и главен гъзоблизец. Както винаги сянка на господаря си, беше пъхнал палци от двете страни на сребърната катарама на колана на меча си. Двама от войниците му стояха зад него — в пълна броня, щитове на гърба и извадени мечове в ръце. Други бяха наредени покрай стените, а двама стояха от двете страни на вратата. Вонята на застояло сено и запотени коне се стелеше над мръсния хамбар като смрадта на гнилоч над блато, но тя не успяваше да покрие миризмата на предстоящо насилие.

И сякаш всичко това не бе достатъчно за Калдер да напълни хубавите си, добре ушити панталони, до него застана Тръпката — последната подправка в ужасяващата рецепта.

— Я гледай ти, и това ако не е храбрият принц Калдер. — Дау го огледа от глава до пети, както куче храста, който смята да препикае. — Добре дошъл обратно във войната, момче. Този път ще правиш ли каквото ти се казва?

— Най-покорен слуга. — Калдер се поклони превзето. Дори се усмихна ехидно, въпреки паренето, което оставиха думите по езика му. — Златен. Желязна глава. — Той удостои двамата с почтително кимане. — Баща ми винаги казваше, че няма други две по-корави сърца в целия Север. — Баща му всъщност казваше, че няма две по-корави глави в целия Север, но истината в този случай щеше да е като пари, хвърлени в кладенеца — полза никаква. Златния и Желязната глава не му обърнаха никакво внимание и продължиха да се гледат навъсено. Калдер изпита острата нужда да зърне поне едно дружелюбно лице. Или поне такова, което не бе на човек, готов да го убие. — Къде е Скейл?

— Брат ти е на запад оттук — отвърна Дау. — Бие се, върши работа.

— Знаеш ли какво е това работа, момче?

Брод Десетократния извърна глава и се изплю през дупката, зееща между два кафяви предни зъба.

— Чакай… не беше ли онова с мечовете? — Калдер се огледа обнадежден, но в хамбара не откри така желаното приятелско лице. Вместо това погледът му спря на обезобразеното лице на Тръпката — беше още по-зле от усмивката на Дау. С всеки следващ път белегът му изглеждаше все по-ужасяващ. — Ами Коул Ричи?

— Татенцето на жена ти е на ден път на изток — каза Дау. — Събира войска.

— Хм — изсумтя Златния. — Ще се изненадам, ако е останало и едно момче в Севера, годно да държи меч, което вече да не е прибрано.

— Е, хубаво де, обира остатъците. Когато се стигне до битка, ще се нуждаем от всяка ръка. — Дау се обърна към Калдер. — Може би дори твоята.

— О, само опитай да ме спреш! — Калдер плесна длан на дръжката на меча си. — Нямам търпение да започна!

— Някога вадил ли си въобще проклетото парче желязо от ножницата? — ухили се ехидно Десетократния и изпъна врат за поредната плюнка.

— Само веднъж. Трябваше да окастря космите на дъщеря ти, така беше обрасла между краката, че не можех да я почна.