Герои

— Щото, нали разбираш, с всичките тия южняци… с непредсказуеми шибаняци като Уирън-от-Блай… с Фукльо-на-портата, дошъл чак от Крина… със собствените ми хора, които си газят по краката… ми се събират почти толкова грижи, колкото може да ми понесе задникът. Няма да търпя когото и да било да ми играе игрички. В такъв момент опита ли човек да ми излезе с подмолни номерца, повярвай ми, не се шегувам, как само, мамка му, ще загрубеят нещата! — Дау изкрещя последното с облещени очи и изхвръкнали вени на врата. Избликът на ярост бе така непредсказуем, че всички в хамбара примижаха стреснати. Секунда по-късно от него не бе останала следа. — Ясен ли съм?

Настръхнал, Калдер преглътна тежко и опита да скрие страха в гласа си.

— Май схванах.

— Добро момче. — Дау разкърши задник, докато връзваше панталоните си, и се огледа с гладната усмивка на лисица пред отворен курник. — Ще е жалко да се стигне дотам, да нараня жена ти. Малка хубавица е тя. Е, не колкото ти, разбира се, си.

— Че кой е?

Калдер едва успя да замаскира гнева си с поредната усмивка.

Докато минаваше покрай двамата войници на вратата, в главата му бе само едно, как един ден ще убие Дау Черния и ще си върне всичко откраднато от баща му.

Война ли?

— Красиво е, а? — каза Агрик с широка усмивка на луничавото лице.

— Така ли? — промърмори Гушата.

Беше оглеждал терена наоколо, но с мисълта за това, как най-добре да го използва, а също как врагът може да го използва. Стар навик. Основна тема на разговор от едно време, докато яздеше с Бетод. Теренът, как да го използваш в твоя полза.

Хълмът с Героите на върха беше предимство, което само идиот не би оценил. Издигаше се от плоската долина — едно-единствено възвишение и с така неестествено гладки склонове, че изглеждаше като изкуствено. От върха му тръгваха два хребета — единият на запад, свършващ с малко хълмче, от чийто връх стърчеше остра като игла скала, която хората наричаха Пръста на Скарлинг. Другият тръгваше на югоизток и на върха на хълмчето в края му имаше подобен на Героите кръг, но от по-малки камъни — Децата.

Реката се виеше по дъното на долината, обикаляше златистите ечемични ниви на запад, губеше се сред тресавището, осеяно с блестящи като огледала езерца, и накрая се провираше под ронещия се каменен мост, до който в момента стоеше на стража Скори Леката стъпка. Хората, явно лишени напълно от въображение, го наричаха Стария мост. Под хълма водата препускаше в средата, а по плитчините се забавяше и гладката ѝ повърхност искреше на слънцето, оградена от покрити с чакъл брегове. Някъде там, долу, насред шубрака и оплетените в него клони, довлечени от реката, Брак ловеше риба. Или по-вероятно, дремеше на брега.

На отсрещната страна на реката, на юг, се издигаше Черният хълм — разлято по края на долината възвишение, покрито с пожълтяла трева и орлова папрат, нашарено от сипеи и скокливи потоци. На изток Осранг бе прекрачил реката — скупчени къщи около мост и голяма мелница, сгушени във високата дървена ограда, обикаляща целия град. От комините излизаше пушек, вдигаше се на тънки струи към ясното синьо небе и чезнеше в него. С нищо необичайна гледка, нито следа от Съюза, от Сухара или другите хора на Кучето.

Гледайки я, човек не би повярвал, че имаше война.

От друга страна, Гушата знаеше от собствен опит, а той не бе никак малък, че войната е деветдесет и девет части скука, обикновено в студ и дъжд, глад и болести, мъкнене на тежки железа нагоре по склоновете, и само една част умопомрачителен, неописуем ужас. Зачуди се отново защо въобще се бе хванал с тази мръсна работа и защо не я бе зарязал вече. Дали защото имаше талант за нея, или защото нямаше такъв за нищо друго. А може би просто се бе оставил на течението и то го бе довлякло дотук. Загледа се в небето, към плуващите в него облаци — и като спомените му, нижеха се един след друг.

— Красиво е — повтори Агрик.

— Всичко изглежда по-хубаво на слънце — каза Гушата. — Ако валеше, щеше да речеш, че това е най-грозната долина на света.

— Може би. — Агрик притвори очи и вдигна лице към небето. — Но не вали.

Факт, но не задължително приятен. Гушата добре знаеше за склонността си към изгаряне и беше прекарал целия ден вчера покрай сенките на най-високите Герои. Ако имаше нещо, което мразеше повече от жегата, това бе студът.

— Ох, какво не бих дал за покрив над главата — промърмори той. — Такова чудесно изобретение.

— Малко дъждец хич не ме притеснява — отвърна Агрик.

— Млад си, затова. Почакай да станеш на моите години, пък тогава говори.

— Дотогава се надявам да имам покрив над главата, главатар — сви рамене Агрик.

— Добра идея — каза Гушата. — Дребен наглец. — Разпъна далекогледа си. Беше го взел от един мъртъв офицер от Съюза, когото откриха замръзнал през зимата. Погледна отново към Стария мост. Нищо. Огледа плитчините. Нищо. Пътя за Олесанд. Някакво движение привлече вниманието му и той почти подскочи. Нищо, просто муха на края на далекогледа. — Е, поне в хубаво време се вижда по-надалече.