Герои

Познаваше го, естествено. Дори бяха далечни роднини, четвърти братовчеди или нещо подобно. Преди години бяха говорили, отдавна, докато Горст още служеше в личната гвардия на баща му, лорд Брок. После лорд Брок се впусна в надпреварата за короната и загуби. В резултат бе изпратен в изгнание, заклеймен като най-долен предател. Но въпреки това, ето че най-големият му син бе получил кралска милост. Естествено, беше лишен от всички земи и титли, но бе запазил главата си. На Горст му се прииска кралят да не беше така милостив.

— Той служи в щаба на лорд-губернатор Мид.

— Да.

На всичкото отгоре, Брок беше отвратително красив, приветлив и възпитан. Копеле такова. И образован, и харесван от всички, независимо от позора на баща си. Коварна змия.

Беше си извоювал мястото в обществото с доблест и доброта. Шибана гад. Беше всичко, което Горст не беше.

Той стисна до болка юмрук и си представи как размазва с него ведрата усмивка на красивото лице на Харод дан Брок.

— Да — повтори.

— Двамата сме много щастливи заедно.

Браво на вас. Аз пък искам да умра.

По-малко щеше да го заболи, ако му бе смазала оная работа с чук върху наковалня. Можеше ли да е толкова глупава, че да не вижда какво става в душата му? Сигурно дълбоко в себе си осъзнава какво му причинява, може дори частица от нея да се наслаждава на унижението му. О, колко те обичам. О, как само те мразя. О, как те желая.

— Поздравления и на двама ви — промърмори Горст.

— Благодаря, ще предам на съпруга ми.

— Да. Да, да, кажи му да пукне, да се пържи на бавен огън и колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той продължи да се усмихва, докато стомахът му се надигаше да избълва съдържанието си навън. — Да.

— Трябва да вървя да видя баща ми. Може пак да се видим, скоро.

— О, скоро ще е. Много скоро. Още довечера, докато лежа буден в леглото, стиснал в ръка оная ми работа, преструвайки се, че това не са пръсти, а устните ти… Надявам се.

Тя мина покрай него и продължи нататък. За нея просто среща със стар познат. За Горст сякаш нощта се спусна и го обви в тъмнина. Пръстта ме затрупа и устата ми се напълни с калта на собствения ми гроб. Чу вратата да изтропва зад гърба ѝ и остана за момент насред двора. Искаше да плаче, да вие, да крещи от болка заради пропилените си надежди. Искаше да коленичи в калта и да скубе и бездруго оредялата си коса. Искаше да убие някого, без значение кой. Мен самия може би?

Но вместо това пое дълбоко въздух и тръгна през здрача и дъжда.

Все пак чакаше го заповед за отнасяне. И без повече геройства.

Дау Черния

Вратите на хамбара се затръшваха зад гърба му с трясъка на секирата на палач, стоварила се върху дръвника, и ако не беше всичката онази арогантност, с която бе печално известен, Калдер сигурно щеше да подскочи във въздуха. Военновременните съвещания открай време не бяха измежду любимите му занимания, особено такива, на които присъстваха само врагове. Трима от главатарите на Дау вече бяха пристигнали и с неговия късмет, точно както беше очаквал, оказаха се именно онези трима, които го мразеха най-много.

Глама Златния беше самото олицетворение на герой от Севера — мускулест здравеняк, с мъжествено, красиво лице. Дългата му коса, гъстите мустаци, дори миглите му бяха с цвета на бледо злато. Носеше повече от жълтия метал, отколкото принцеса в деня на сватбата си — масивен златен обръч около дебелия врат, широки гривни около дебелите китки и две шепи пръстени, поне по един на всеки тлъст пръст. Всяка частица от него лъщеше до блясък и крещеше от помпозност и самодоволство.

Керм Желязната глава представляваше коренно различна гледка. Набразденото му от белези лице беше вечно навъсено и по-непробиваемо от крепостна стена. Под изсеченото, масивно като наковалня чело святкаха две пронизващи очи, а късо подстриганите му брада и коса бяха катраненочерни. Беше по-нисък от Златния, но по-широкоплещест — същинска канара. Носеше ризница и огромно черно наметало от кожата на мечка. Според слуховете, беше я удушил с голи ръце. Най-вероятно защото го погледнала накриво. Нито той, нито Златния изпитваха нещо повече от най-обикновено презрение към Калдер, но за негов късмет, двамата открай време таяха такава ненавист помежду си, че за друг почти не им оставаше омраза.