Герои

Бек забеляза Тръпката да тръгва и се огледа. Видя острието да полита надолу и целият настръхна, когато Дау се строполи на земята. Посегна към меча си, но ръката на Прекрасна сграбчи китката му на половината път към дръжката.

— Не.

Бек примижа, когато Калдер скочи към него с меч в ръка. Нещо изчатка глухо и наоколо пръсна кръв, няколко капки по неговото собствено лице. Опита да се отскубне от ръката на Прекрасна, но в това време Скори го беше хванал за другата и го теглеше назад.

— Кое е редно, е различно нещо за всеки — изсъска в ухото му той.

Калдер се олюляваше, със зяпнала уста, сърцето му блъскаше така силно в гърдите, че имаше чувството, че главата му всеки момент ще се пръсне. Погледът му зашари от едно смаяно лице на друго. Опръсканите с кръв войници на Десетократния. Златния, Желязната глава и техните именити войни. Хората от личната дузина на Дау. Тръпката, все още с меча, разцепил главата на Дау, в ръка. Всеки момент кръгът щеше да се превърне в кърваво меле, от което не се знаеше кой ще излезе жив и кой не. Единственото сигурно беше, че Калдер нямаше да е от първите.

— Хайде де! — изграчи дрезгаво той и залитна към хората на Десетократния.

Искаше да приключва вече с това. Да се свърши веднъж завинаги.

Но те отстъпиха назад, сякаш не Калдер, а самият Скарлинг Качулатия стоеше пред тях. Не разбра защо. До момента, в който не видя сянката да пада отгоре му и не усети нещо тежко на рамото си. Толкова тежко, че коленете му почти омекнаха.

Беше ръката на Странник-на-портата.

— Добра работа — каза гигантът. — И честна, защото във войната всичко, което върши работа, е честно и справедливо, а най-великата победа е онази, която е спечелена с най-малко удари. Бетод беше крал на северняците. Такъв ще е и неговият син. Аз, Странник-на-портата, главатар на Стоте племена, заставам до Калдер Черния.

Дали защото си мислеше, че който е на власт, получаваше „Черния“ към името си, дали защото си мислеше, че след като беше победител, Калдер щеше да го поиска за себе си, или просто защото беше решил, че името ще му подхожда, кой го знаеше този гигантски дивак? Но името наистина си дойде на мястото.

— Аз също. — Ръката на Ричи се стовари на другото рамо на Калдер и усмихнатото му посивяло лице изникна до него. — Заставам до сина си. До Калдер Черния.

Как ненадейно беше станал гордият баща, самото олицетворение на подкрепа и закрила. Дау беше мъртъв и всичко се беше променило.

— И аз.

Бледоликия излезе напред и застана от другата страна. Изведнъж всички казани думи, които Калдер беше отписал като пропилени на вятъра, всички семена, които беше помислил за мъртви и забравени, поникнаха за секунди и разцъфтяха пред очите му.

— Аз също.

Желязната глава излезе пред хората си и кимна сдържано на Калдер.

— И аз. — Златния не можеше да си позволи да остане по-назад от върлия си враг. — И аз съм с Калдер Черния!

— Калдер Черния! — викаха хората, подканвани от главатарите си. — Калдер Черния! — надпреварваха се те да крещят с пълно гърло, сякаш верността към този нов ред вече се доказваше с това, кой колко силно може да вика. — Калдер Черния!

Сякаш през цялото време именно това са искали. И точно това са чакали.

Тръпката клекна и прехвърли огърлицата през разцепената глава на Дау. Подаде я на Калдер, окачена на върха на показалеца му, и диамантът, някога носен от баща му, блестеше наполовина червен като рубин от полепналата по него кръв.

— Изглежда, ти победи — каза Тръпката.

Въпреки болката, Калдер намери сили за усмивка.

— Дали така изглежда?

Остатъкът от дузината на Гушата се изниза тихомълком през напиращата в противоположната посока тълпа.

Прекрасна продължаваше да тегли за ръка Бек, а Скори го тикаше откъм гърба. Изблъскаха го далече от кръга, покрай няколко мъже с обезумели от ярост очи, които вече смъкваха черното знаме на Дау и го разкъсваха, всеки хванал по един край. Йон и Потопа вървяха най-отзад. Дузината им не бяха единствените, които се изнизваха. Докато някогашните старши главатари на Дау прескачаха трупа му, за да целунат задника на Калдер, хората се отдалечаваха от Героите. Хора, доловили откъде задухва вятърът и преценили, че ако останат, може да ги издуха право при пръстта. Хора, близки на Дау или врагове на Бетод, неизгарящи от нетърпение да видят докъде ще стигне милостта на сина му.

Спряха в сянката на един от Героите. Прекрасна свали щита от ръката си, подпря го на камъка и се огледа предпазливо. Никой не ги гледаше — хората си имаха свои тревоги в момента.

Тя бръкна в палтото си, извади нещо и го плесна в дланта на Йон.

— Това е твоят. — На лицето на Йон се появи нещо почти като усмивка, когато стисна юмрук и нещото издрънка в него. Прекрасна пъхна нещо в ръката и на Скори, после на Потопа. Тогава се обърна и подаде едно на Бек. Кесия. Доста пълна, при това, съдейки по издутините на кожата. Той стоя и я зяпа неразбиращо, докато Прекрасна не издържа и я навря в лицето му. — Получаваш половин дял.

— Не — каза Бек.

— Нов си, момче. Половин дял е повече от справедливо…

— Не го искам.

Останалите го зяпнаха учудени.