Герои

— Не го иска — промърмори Скори.

— Трябваше да постъпим… — Бек не беше сигурен какво точно трябваше да направят. — Както е редно — довърши криво-ляво.

— Както… какво? — Лицето на Йон се изкриви в презрителна гримаса. — Мислех си, че повече няма да слушам подобни простотии! Като изкараш двайсет години в черната работа, като събереш един куп белези и нищо повече, с което да се похвалиш, тогава ме поучавай кое е редно и кое не, дребно копеленце такова!

Той тръгна към Бек, но Прекрасна го спря с ръка.

— Кое е това редно нещо, което свършва с повече мъртви, отколкото живи? — заговори тихо тя, без яд или злоба. — Е? Знаеш ли колко приятели загубих през последните няколко дни? Къде е редното в това? С Дау беше свършено. По един или друг начин, с него беше свършено. Казваш, че трябваше да се бием заради него ли? Защо? За мен той е нищо? Ни по-добър, ни по-лош от Калдер или който и да е друг. Това ли ми казваш, Червени Бек, че трябваше да умрем за него?

Бек понечи да отговори, но замлъкна с отворена уста.

— Не знам — каза накрая. — Но не искам златото. Всъщност чие е?

— Наше.

Прекрасна го погледна право в очите.

— Това не е редно.

— Право острие, а? — Тя кимна бавно и извърна уморени очи. — Е. Успех с това. Ще ти трябва.

Потопа имаше леко виновен вид, но явно не чак толкова, че да върне златото. Скори свали щита си, седна с кръстосани крака на него и усмихнат, затананика мелодията на песен, в която се пееше за нечии велики дела. Йон ровеше с намръщена физиономия в кесията, пресмятайки спечеленото.

— Какво щеше да каже за това Гушата? — промърмори Бек.

— Кой го е грижа? — сви рамене Прекрасна. — Гушата го няма. Сега всеки решава сам за себе си.

— Ъхъ. — Бек обходи с поглед едно по едно лицата им. — Да.

Обърна се и тръгна.

— Къде отиваш? — провикна се след него Потопа.

Бек не отговори.

Отърка рамо в един от Героите и продължи нататък. Прескочи каменната стена и тръгна надолу по склона на север. Свали щита от ръката си и го хвърли във високата трева. Наоколо стояха хора и говореха оживено. Препираха се. Един извади нож, друг заотстъпва назад с вдигнати ръце. Новините се бяха разпространили, а с тях и паниката. Паника и гняв, страх и радост.

— Какво стана? — подръпна го някой за наметалото. — Победи ли Дау?

Бек се отскубна от ръката му.

— Не знам.

Продължи надолу, като едва се сдържаше да не хукне по склона, далече от Героите. Знаеше само едно. Този живот не беше за него. Песните може и да бяха пълни с герои, но единствените такива наоколо бяха от камък.

Теченията на историята

Финри беше отишла при ранените да прави онова, което правеха жените след края на битката. Да утолява жаждата на пресъхнали гърла, поднасяйки вода към напукани устни. Да превързва рани с парчета плат, откъснати от полите на роклята си. Да успокоява умиращите с тихо пеене, напомняйки им за майките им.

Но вместо да прави всичко това, тя просто стоеше и гледаше втренчено. Беше вбесена от безумния хор от стонове, хленчене и отчаяни хлипове. От мухите, лайната и подгизналите от кръв чаршафи. От спокойствието, с което милосърдните сестри се носеха сред човешките останки като бели привидения. Но най-много от всичко я вбесяваше бройката на ранените. Подредени в редици, лежащи на сламени постелки, просто чаршафи или направо на голата земя. Цели роти. Батальони от ранени.

— Повече от дузина са — каза ѝ един млад лекар.

— Стотици са — изграчи пресипнало тя, напрягайки сили и воля да не покрие уста с ръка от противната воня.

— Не. Имах предвид повече от дузина шатри като тази. Знаеш ли как да сменяш превръзка.

Ако съществуваше нещо като романтична рана, то тук тя нямаше място. Всяко повдигане на превръзка представляваше пошло разголване, разкриващо поредния кървящ кошмар. Разпран задник, отнесена челюст, а с нея повечето зъби и половината език, орязана ръка, така че само палецът и показалецът бяха останали на място, пронизан корем, от който течеше гной. Един войник, посечен през тила, беше напълно обездвижен, лежеше по корем и дишаше тежко. Очите му се извърнаха към нея, докато минаваше, и погледът им я скова от ужас. Навсякъде тела, одрани, обгорени, разпорени и зеещи, във всевъзможни пози, тайните на вътрешностите им изложени на показ пред целия свят. Рани, които щяха да оставят човека съсипан за цял живот. Да съсипят и живота на онези, които го обичаха.

Опита да не откъсва очи от работата си, доколкото можеше, прехапала език, с треперещи пръсти над възлите и иглите по превръзките. Опитваше се да не чува прошепнатите молби за помощ, която не знаеше как да даде. Която никой не можеше да им даде. Червените петна избиваха по превръзките, преди още да ги е завързала, и растяха, и растяха, а тя преглъщаше сълзите, надигналото се в устата съдържание на стомаха ѝ и минаваше на следващия ранен. Лявата му ръка беше отрязана до лакътя, лявата половина на главата му беше покрита с превръзка и…

— Финри.

Тя вдигна глава и изтръпна. Това беше полковник Бринт. Двамата се вторачиха един в друг и това продължи сякаш цяла вечност, в ужасно мълчание, на това ужасно място.