Герои

— Въпреки славата, която ми се носи, не си падам много по бесенето на жени. Ако взема да се размекна още малко, ще почнат да ми викат Дау Белия, а? — Мъжете отново се разсмяха, а Дау разкърши рамене, като нанесе няколко светкавични удара с юмруци във въздуха — толкова бързи, че Калдер дори не успя да ги преброи. — Та затова сега теб ще трябва да те убия дважди по-гадно, за да компенсирам това, че ще оставя жена ти на мира.

Нещо сръчка Калдер в ребрата. Топката на дръжката на меча му. Бледоликия му го подаваше, с навит около ножницата колан. Посърналото му лице сякаш казваше „съжалявам за което“.

— О, да — промърмори Калдер. — Някакъв съвет?

Надяваше се възрастният войн да премрежи поглед и да занарежда наблюденията си как Дау замахва прекалено широко, как сваля рамото прекалено ниско или как е изключително уязвим за посичане през средата.

Но вместо това той просто изду бузи и изпуфтя.

— Това е шибаният Дау Черния.

— Ясно. — Калдер преглътна надигналата се горчилка в устата му. — Благодаря ти.

Изтегли меча, остана за момент с ножницата в другата ръка, после я подаде обратно на Бледоликия. Не виждаше с какво би му била от полза. Нямаше и как да се измъкне с приказки. Понякога просто трябва да се биеш. Пое дълбоко дъх и стъпи в кръга. Протритите му ботуши от стириянска кожа изжвакаха в калта. Просто крачка над насипаните обли речни камъчета, с които беше очертан кръгът, но сигурно по-трудна досега не беше правил.

Дау опъна врат на една страна, после на другата и изтегли меча си от ножницата, бавно и спокойно, с тих звън на стомана.

— Това беше мечът на Кървавия девет. Аз го победих, в честен двубой. Но ти знаеш това. Беше там. Та какви, мислиш, са твоите шансове? — Гледайки дългото сиво острие, Калдер не мислеше, че бяха кой знае какви. — Не те ли предупредих? Че ако продължаваш с малките си игрички, нещата ще загрубеят и ще стане грозно. — Дау обходи с поглед и намръщена физиономия кръга от лица. Вярно беше, сред тях нямаше много красавци. — Но ти просто трябваше да продължиш да нареждаш за мир. Да продължиш да сееш малките си лъжи наоколо. Да…

— Затваряй си шибаната уста и почвай! — изкрещя Калдер. — Шибано дърто копеле!

Чу се мърморене, после смях, накрая смразяващото кръвта дрънчене на оръжия. Дау повдигна рамене и на свой ред пристъпи в кръга. Щитоносците пристъпиха напред, щитовете им изтропаха и престъргаха един в друг, когато скопчаха кантовете им. Затвориха кръга. Кръгла стена от изрисувано дърво. Зелени дървета, драконови глави, течащи реки, летящи орли, някои с пресни драскотини от последните битки. Над тях — кръг от жадни лица, озъбени, нахилени усти и блеснали от нетърпение очи. А вътре само Калдер и Дау Черния. И никакъв изход, освен кръв.

Сигурно сега трябваше да мисли как да излезе жив от дуела, въпреки нищожно малките си шансове. Начална атака, откъде да удари, откъде да финтира, работата с краката и така нататък. Вместо това мислеше единствено за лицето на Сеф и за това, колко красиво беше то. Искаше му се да го види за последно. Да ѝ каже, че я обича, да не се тревожи, или да го забрави и продължи напред, или някаква друга безсмислица. „Истинската същност на човека се проявява единствено когато е изправен пред лицето на смъртта“, така казваше баща му. Явно той беше просто един разнежен лигльо. А може би, когато дойде краят, всички са такива.

Калдер изнесе меча назад и изпъна напред свободната си ръка, с разперени пръсти, както си спомняше от тренировките едно време. Трябваше да атакува. Това би му казал Скейл. Не нападаш ли, губиш. Прекалено късно осъзна, че ръката му трепереше.

Дау беше отпуснал небрежно меча покрай крака си. Изгледа го от глава до пети и прихна, но в смеха му нямаше радост.

— Е, май не всеки дуел си заслужава да се възпее.

Скочи напред и замахна отдолу, с рязко движение от китката.

Калдер определено не би трябвало да е изненадан от летящ към него меч. Все пак това беше неизменна част от всеки дуел. При все това се оказа напълно неподготвен. Отскочи назад и парира острието на Дау, но то се стовари с такава сила, че ръката му изтръпна и той почти изпусна дръжката на меча. Собственото му острие отлетя настрани и той залитна назад, размахвайки свободната си ръка в опит да запази равновесие. Всяка идея за атака бе избита от главата му, изхвърлена от непобедимата нужда да оцелее още поне миг в кръга.

За късмет, щитът на Хансул Бялото око го подпря в гърба и му спести срама от падане по гръб. Изправи го на крака тъкмо навреме, за да се хвърли в другата посока и избегне следващата атака на Дау. Матовото острие отново срещна със звън неговото и изкриви китката му на другата страна. Надигна се вълна от окуражителни викове. Калдер се запрепъва заднешком. Опитваше се да сложи колкото можеше повече разстояние между него и Дау, но кръгът от щитове не беше безкраен. Това му беше и предназначението.