Герои

— Оглеждаме се за онези от Съюза, нали така? Тези и на труп не могат да се промъкнат незабелязано. Много се впрягаш, главатар.

— Все някой трябва.

Но Агрик имаше право. Прекалено многото тревоги или недостатъчното внимание — така лесно за намиране равновесие, а Гушата все повече се улавяше да се отнася към тревожната страна. Всяко движение го караше да подскача като ужилен, готов да извика на момчетата да хващат оръжията. Всичко го стряскаше — птица да плесне с криле, овца на отсрещния склон, селска каруца в далечината по пътя. Преди малко Веселяка Йон и Атрок започнаха да се упражняват със секири и при първия звън на метал той почти намокри панталоните. Прекалено много се тревожеше, факт. Жалко, че човек не може просто да спре да мисли за най-лошото.

— Защо сме тук, Агрик?

— Тук ли? Ами знаеш. Седим тука горе на Героите, гледаме за Съюза и ако ги видим, ще кажем на Дау Черния. Съгледвачи сме, както винаги.

— Знам това. Нали аз ти го казах. Имах предвид защо сме тук?

— К'во, искаш да кажеш нещо за смисъла на живота или к'во?

— Не, не. — Гушата стисна юмрук във въздуха пред лицето си, сякаш да сграбчи убягващата му мисъл. — Защо сме тук?

Агрик се замисли и сбърчи лице.

— Ами… Кървавия девет уби Бетод и му взе огърлицата, и стана крал на северняците.

— Вярно. — Гушата добре помнеше деня — окървавеното тяло на Бетод в кръга, мъжете крещят името на Деветопръстия. Той потрепери въпреки жаркото слънце. — И?

— Дау Черния се обърна срещу Кървавия девет и взе огърлицата за себе си. — Агрик се усети, че май е казал нещо не на място, и побърза да замаже думите си: — Исках да кажа, той просто трябваше да го направи, нямаше избор. Кой би искал ненормално копеле като Кървавия девет за крал? Но тогава Кучето нарече Дау предател и клетвопрестъпник, а с него и повечето от клановете откъм Уфрит, те също мислеха така. Кралят на Съюза и той, понеже се бил сприятелил с Деветопръстия по време на някакво шантаво пътешествие. Та Кучето и Съюзът тръгнаха на война с Дау Черния и ето ни и нас тук.

Агрик се изтегна назад, облегна се на лакти и притвори очи, видимо доволен от себе си.

— Това беше едно много добро обяснение за причините за тази война.

— Благодаря, главатар.

— Защо Кучето и Дау Черния се скараха. Защо Съюзът взе страната на Кучето, въпреки че, ако питаш мен, причината не е толкова кой с кого е приятел, а кой какво притежава.

— Хубаво. Ето ти отговора.

— Но защо сме ние

тук?

Агрик се надигна и смръщи вежди. Някъде отзад дойде глух удар на стомана в дърво — брат му тъкмо бе фраснал със секирата си щита на Йон и като награда за нахалството си бе тръшнат по гръб на земята.

— Отстрани удряй бе, глупако! — долетя недотам веселото ръмжене на Веселяка.

— Ами… — поде отново Агрик. — Предполагам, ние сме с Дау, защото той е за Севера, зло копеле, или не…

— К'во? За Севера ли? — Гушата тупна с отворена длан тревата до себе си. — За хълмовете, горите, реките и така нататък, за тях ли? За какво са им на тях армии от тъпчещи крака?

— Е, не земята като земя. За хората по нея. Знаеш. За Севера.

— Ама в Севера има толкова различни хора, прав ли съм? Много от тях пет пари не дават за Дау, а и него със сигурност не го е грижа за тях. Повечето хора просто искат да си кротуват и да си гледат живота.

— Ъхъ, предполагам.

— Е, може ли тогава един Дау Черния да е за всички?

Агрик се размърда неловко.

— Ами… Не знам. Предполагам, просто… — Той примижа към далечния край на долината. В този момент Прекрасна дойде отнякъде и застана зад двамата. — Защо тогава сме тук?

Тя го перна здраво по тила.

— Седим на Героите и гледаме за Съюза. Съгледвачи сме, както винаги, идиот такъв. Ама че тъп въпрос.

Агрик поклати глава, засегнат от тази крайна несправедливост.

— Край. Спирам да говоря.

— Обещаваш ли? — попита Прекрасна.

— Защо, мамка му, сме тук — продължи да си мърмори под носа Агрик, докато търкаше удареното и се отдалечаваше да погледа как брат му и Йон се упражняваха.

— Знам защо аз съм тук. — Уирън бавно вдигна показалец. Лежеше по гръб, положил глава на дръжката на Меча и захапал дълъг стрък трева, който подскачаше в устата му при всяка дума. Гушата го мислеше за заспал. Всъщност той винаги изглеждаше заспал, но всъщност почти никога не спеше. — Защото Шоглинг ми каза, че човек, задавил се с кост…

— Ще ти покаже съдбата. — Прекрасна сложи ръце на кръста. — Тая сме я чували вече.

— Сякаш животът на осем души ми е малка грижа — въздъхна тежко Гушата, — та сега и за съдбата на един луд да се тревожа.

Уирън се надигна и свали качулката.

— Не съм съгласен. Аз в никакъв случай не съм луд. Просто… виждам нещата по свой начин.

— Ненормален начин — промърмори под носа си Прекрасна.

Уирън се изправи, изтупа дъното на мърлявите си панталони и нарами Меча. Намръщи се, пристъпи от крак на крак и се почеса по чатала.

— Пикае ми се. Как мислиш, къде е по-добре, в реката или до един от ония камъни?

Гушата се замисли за момент.

— Реката. До камъните ще е… проява на неуважение.

— Мислиш, че боговете ни гледат ли?

— Можеш ли да знаеш?