Герои

— Ако реши да го направи, доколкото аз знам, има само три начина да мине реката. — Гушата посочи с пръст. — Старият мост, там на запад край тресавището, новият мост в Осранг и плитчините в подножието на хълма ей там. Държим под око и трите, а през долината няма къде да се скрие — оттук можеш да видиш овца от другата страна на реката.

— Не мисля, че Дау иска да му казваш за всяка овца, която си видял в долината. — Тръпката надвеси обезобразеното си лице към него. — Но ако се появят онези от Съюза, по-добре го направи. Пък докато чакаме, може да си попеем.

— Вярно ли пееш? — попита Прекрасна.

— Как не, мамка му. Но не ми пречи да опитвам.

Той се отправи през средата на каменния кръг и Агрик и Атрок се отместиха послушно от пътя му. Гушата ги разбираше напълно. Тръпката беше от хората с онова особено излъчване, което те спира да се навираш в краката им.

Гушата се извърна бавно към Дрофт.

— Страхотно.

— Какво трябваше да направя? — вдигна безпомощно ръце младежът. — Да му кажа, че не ми е приятна компанията му, ли? Ти поне не прекара два дни насаме с него и две нощи насреща му край огъня. Да ти кажа, това око не го затваря въобще. Все едно непрекъснато те гледа, цяла нощ. Кълна се, не съм мигнал, откакто тръгнахме.

— Той не вижда с него, глупако — каза Йон. — Не повече, отколкото аз виждам с токата на колана.

— Знам, ама въпреки това. — Дрофт ги изгледа един по един в очите и сниши глас: — Мислите ли, че Съюзът наистина идва насам?

— Не — отвърна ехидно Прекрасна. — Аз не мисля. — После му хвърли един от онези нейни погледи и той провеси рамене и тръгна нанякъде, като не спираше да си мърмори под носа за това, как нищо не можел да направи. Когато се отдалечи достатъчно, се приближи до Гушата: — Мислиш ли, че Съюзът наистина идва насам?

— Съмнявам се. Но имам лошо предчувствие. — Той изгледа смръщено тъмния силует на Тръпката, облегнат на един от Героите, после окъпаната в слънчева светлина долина зад него. Разтри с ръка стомаха си. — А с годините се научих, че като ме престърже нещо в корема, трябва да му вярвам.

— Хм, предполагам, не е лесна работа да пренебрегнеш нещо толкова голямо — изсумтя Прекрасна.

Ветерани

— Тъни?

— Ъ? — Той отвори едно око и слънцето сякаш се заби право в мозъка му. — Ъ! — Затвори окото и раздвижи език из пресъхналата си уста — имаше вкус на нещо умряло и отдавна изгнило. — Ъ.

Опита с другото око едва-едва. Тъмният силует, надвесен над него, се приближи и слънцето отново проби с острите като кинжали лъчи по краищата му.

— Тъни!

— Чувам, мамка му! — Опита да стане и всичко пред очите му се разклати, като видяно от палубата на кораб в бурно море. — Аа! — Осъзна, че е в хамак. Опита да скочи, но само оплете още повече крака. В последния момент, преди да се пльосне на земята, успя някак да се отскубне от мрежата и се озова приклекнал, почти седнал, с напиращ да вземе надмощие над волята му повик за повръщане. — Старши сержант Форест. Какво удоволствие. Кое време е?

— Крайно време да се хващаш на работа. Откъде взе тези ботуши?

Тъни погледна озадачен към краката си. Носеше излъскани до съвършенство парадни кавалерийски ботуши с извезани с позлата кантове. Отражението на слънцето във върховете им беше направо болезнено за очите.

— Ааа. — Широка усмивка надви болката в главата, когато откъслечните спомени от предишната вечер започнаха да се промъкват един по един иззад тъмните ъгълчета на паметта му. — Спечелих ги… от офицер… казва се… — Той присви очи към клоните на дървото, под което висеше хамакът му. — Тц, това не го помня.

Форест поклати с недоумение глава.

— Все още има човек в дивизията, достатъчно глупав, за да играе карти с теб?

— Е, това ѝ е хубавото на войната, сержант. Много народ напуска дивизията. — Полкът им беше оставил около четирийсет в лечебницата само през последните една-две седмици. — А това значи нови картоиграчи, нали така?

— О, така е, Тъни, точно така.

Белязаното лице на Форест се изкриви в присмехулна усмивчица.

— О, не.

— О, да.

— Не, не, не!

— Да. Насам, момчета!

И ето ги и тях. Четирима. Новобранци, по вида им — току-що слезли от кораба от Мидърланд. Изпратени на доковете с целувки от мама, любимата или и двете. Нови униформи, без една гънка по тях, гладки ремъци и колани, лъснали катарами — готови за славния войнишки живот. Форест посочи към Тъни, като циркаджия към невиждано досега изчадие на природата, и зарецитира обичайната си реч.