Герои

— Вярно. — Уирън прекара със зъби стръкчето трева от другата страна на устата си и тръгна надолу по склона. — Реката, значи. Може да помогна на Брак с рибата. Шоглинг можеше с приказки да накара рибите сами да изскачат от водата на брега, ама аз така и не го научих тоя номер.

— Нищо, ти може да ги пердашиш с тоя дървосекач, дето го мислиш за меч! — подвикна му Прекрасна.

— Може пък да го направя! — Той вдигна над главата си Меча. — Откога не съм убивал нищо, крайно време е!

Гушата нямаше да има нищо против времето без убийства да се проточи още малко. Всъщност всичките му надежди бяха да напуснат тази долина без нито един мъртъв. Странно желание, като се замисли, за човек, който си вади хляба с битки. Двамата с Прекрасна останаха, седнали на тревата един до друг. Зад тях се чу ново стържене на метал — Йон изби острието на Атрок и го запрати залитащ настрани.

— Постарай се малко повече бе, нескопосан шибаняк! — долетя викът му.

Гушата го налегна меланхолия, напоследък все по-често го избиваше на подобни мисли.

— Колуен обичаше слънцето.

— Ами?

Прекрасна го изгледа въпросително изпод една повдигната вежда.

— Все ми се присмиваше, че се крия на сянка.

— Ъхъ?

— Трябваше да се оженя за нея — промърмори той.

— Ъхъ, трябваше. Защо не се ожени за нея?

— Освен всичко друго, ти ми каза да не го правя.

— Вярно. Остър език имаше проклетницата. Но ти обикновено нямаш проблем с това, да се правиш, че не ме чуваш.

— Права си. Предполагам, достраша ме да я питам. — А също така нямаше търпение да тръгне отново. Да си извоюва голямото име. Вече почти не помнеше Кърнден от онова време. — Тогава не знаех какво искам, но бях сигурен, че го нямам, и си мислех, че мога да го получа с меч в ръка.

— Сещаш ли се от време на време за нея? — попита Прекрасна.

— Рядко.

— Лъжец.

Гушата се усмихна. Добре го познаваше.

— Да кажем, половин лъжец. Наистина не мисля много за нея. Дори не помня как изглеждаше лицето ѝ. Но мисля за това, какъв би бил животът ми, ако бях тръгнал по друг път. — Представи си отново как седи на верандата зад къщата с лула в ръка и усмихнат, гледа залеза над водата. Въздъхна дълбоко. — Но знаеш как е, изборът е направен. Ами мъжът ти?

Прекрасна пое дълбоко въздух.

— Сигурно сега се готви да прибере реколтата. Заедно с децата.

— Иска ти се да си там, а?

— Понякога.

— Лъжкиня. Колко пъти си ходи у дома тази година? Два пъти?

Прекрасна отправи сърдит поглед към неподвижната долина.

— Прибирам се, когато мога. И те го знаят. Знаят коя съм и каква съм.

— И още те търпят?

— Изборът е направен, нали така? — вдигна рамене тя след кратко мълчание.

— Главатар! — Агрик се появи с бърза крачка откъм далечната страна на Героите. — Дрофт се върна! И не е сам.

— Не е ли? — Гушата примижа, докато раздвижваше скованото коляно. — С кого е?

Агрик имаше вид на паднал по задник върху магарешки бодил.

— Прилича на Коул Тръпката.

— Тръпката? — Главата на Йон се извърна рязко към тях. Атрок се възползва от ситуацията, шмугна се покрай отпуснатия надолу щит на Йон и го фрасна с коляно в топките. — Ааа, ти, дребно копеленце… — успя да извика Веселяка, преди да се строполи с облещени очи на земята.

При други обстоятелства Гушата щеше да си изплюе зъбите да се хили, но името на Тръпката пропъди всякаква мисъл за смях от главата му. Забърза през обраслия с трева кръг, като през цялото време се надяваше Агрик да се е объркал. Вътрешно знаеше, че не е. В последно време надеждите му бяха придобили лошия навик да не се оправдават и резултатът винаги беше още кръв. Не на последно място, Коул Тръпката не беше човек, когото лесно да сбъркаш.

И ето го и него, язди по стръмната пътека откъм северната страна на Героите. Гушата го гледа, как приближава, със свита душа, като овчар, вдигнал поглед към буреносен облак.

— Мамка му — промърмори Прекрасна.

— Ъхъ — измънка той. — Мамка му.

Тръпката остави Дрофт да спъне конете при каменната стена и продължи нагоре пеша. Вдигна глава и изгледа Гушата, Прекрасна и Веселяка. Цялата лява половина на лицето му на практика представляваше дълъг отвесен белег от изгорено и с онова стоманено топче в средата — каменно, безжизнено изражение като на обесен. По-страшно копеле Гушата не беше виждал през целия си живот.

— Гуша — прошепна гърлено Тръпката.

— Тръпка. Какво те води насам?

— Дау ме праща.

— Това и сам се досетих. Защо, ме интересува повече.

— Да ти кажа да държиш хълма на всяка цена и да си отваряш очите за Съюза.

— Че той това сам ми го каза. — Гушата се усети, че тонът му бе една идея по-остър, отколкото му се щеше, и замълча за момент. — Та теб защо те праща?

Тръпката сви рамене.

— Да направя каквото трябва, за да стане.

— Хиляди благодарности за подкрепата.

— Благодари на Дау.

— Ще го направя.

— Ще му хареса. Нещо да си видял?

— Откакто Сухара си тръгна преди четири нощи, не.

— Познавам Сухара. Твърдоглаво дърто копеле. Може да се върне.