Герои

Уважаема госпожо Уорт,

С огромно съжаление ви информирам за смъртта на сина ви на бойното поле край Осранг. По традиция командващият офицер на частта пише тези писма, но аз настоях за честта да го направя лично, тъй като познавах сина ви лично. В цялата си дълга кариера в армията не съм служил с по-отдаден на службата, с по-сърдечен, способен и храбър боен другар. Той въплъщаваше всички качества, които човек очаква от един истински войник. Не бих могъл дори да си представя как това би ви донесло, макар и малко, утеха при такава тежка загуба, но твърдо мога да заявя, че синът ви беше герой. За мен беше чест, че го познавах.

Приемете най-искрените ми съболезнования!

Ваш покорен слуга,ефрейтор Тъни,

знаменосец на Първи полк на Негово Величество

Тъни въздъхна, прегъна внимателно листа и прокара нокът по сгъвките, за да оформи два идеално прави и гладки ръба. Това сигурно щеше да бъде най-зле написаното писмо, което горката жена някога е получавала, дължеше ѝ поне гладки сгъвки на проклетия лист. Пъхна го във вътрешния си джоб до онова за госпожа Клидж, разви капачката на малката бутилка на Жълтен, отпи, натопи писалката в мастилницата и започна ново писмо.

Уважаема госпожо Ледерлинген,

С огромно съжаление ви информирам за смъртта на сина ви…

— Ефрейтор Тъни! — Жълтен се зададе с наперена ситна стъпка — нещо средно между сводник и работник. Ботушите му бяха покрити с кал, изцапаната му куртка беше раздърпана, разкопчана отгоре, разкриваща част от потните му гърди. Загорялото му лице беше обрасло с няколкодневна рядка брада и вместо копие беше преметнал на рамо очукана лопата. Изглеждаше точно както би трябвало да изглежда един горд ветеран от армията на Негово Величество. Спря недалече от хамака на Тъни и надникна в листовете хартия. — Оправяш всички сметки, които си дължал, а?

— Всички, които дължа, имаш предвид. — Тъни се съмняваше, че Жълтен може да чете, но за всеки случай покри току-що започнатото писмо с празен лист хартия. Ако това се разчуеше, щеше да му съсипе репутацията. — Всичко ли е наред?

— Всичко е чудесно — отвърна Жълтен и свали лопатата от рамо. Въпреки ведрото му настроение, Тъни забеляза, че имаше леко умислен вид. — Полковникът ни хвана да покопаем малко гробове.

— Аа. — Тъни завинти бавно капачката на мастилницата. Той самият беше изкопал не един гроб, не беше от най-примамливите занимания. — Винаги след битка се налага чистене. Доста неща за оправяне, тук и у дома. Оплесканото за ден-два понякога отнема години да бъде изчистено. — Той изтри перото на писалката в един парцал. — А може и никога да не успееш да го изчистиш напълно.

— Защо тогава го правим? — попита Жълтен, зареял замислено поглед над окъпаното от слънцето ечемично поле, към неясните очертания на хълмовете в далечината. — Искам да кажа, всичките тези усилия, толкова много мъртви и за какво, какво толкова направихме тук?

Тъни се почеса по главата. Не беше предполагал, че Жълтен е кой знае какъв мислител, но явно всеки имаше подобни силни моменти.

— От немалък опит знам, че войните рядко променят нещо съществено. Да, малко тук, малко там, но като цяло трябва да има по-нормален начин да изглаждаме различията си. — Замисли се за момент. — Крале, благородници, Висшият съвет и така нататък, не мога да разбера защо продължават да упорстват, предвид това, как уроците от миналото сочат точно обратното и се трупат ли, трупат. Войната е голямо неудобство, много работа срещу минимална отплата. И винаги войникът отнася най-лошото.

— Защо му е на човек да става войник тогава?

Тъни установи, че нямаше думи да отговори на този въпрос. Накрая вдигна рамене.

— Най-добрата работа на света, нали така.

По пътеката се зададоха с лежерна походка група войници, които водеха след себе си коне. Един се отдели от групата и тръгна към тях. Ядеше ябълка. Оказа се сержант Форест, усмихнат до уши.

— О, мамка му — промърмори Тъни.

Набързо покри всички следи от писане на писма и захвърли щита, който беше използвал като подложка под хамака.

— Какво има? — прошепна Жълтен.

— Видиш ли сержант Форест да се усмихва, не чакай добри новини.

— То пък има ли въобще някога добри новини.

Прав беше Жълтен, Тъни трябваше да му го признае.