Герои

— Здрав принцип. — Погледна към Фос Дълбокото, наскоро завърнал се на служба, на мига, в който боевете свършиха. Той например беше самото олицетворение на това, на какво са способни личните интереси. Въпреки отвращението си от битките, се беше сдобил с красив съюзнически нагръдник, чието гравирано в лъскавата стомана слънце блестеше под съдраното му палто. — Човек трябва да има някакви принципи в живота, а, Дълбоко?

— Някакви… какво?

— Принципи.

— О, аз съм голям, много голям поддръжник на принципите. Брат ми също.

Плиткото спря за секунда яростното чоплене под ноктите си с върха на ножа.

— Аз ги обичам с мляко.

Настъпи неловко мълчание. Калдер се извърна отново към Желязната глава.

— Последния път когато говорихме, ми каза, че оставаш с Дау. После ми препика ботушите. — Той вдигна единия, още по-съсипан, надран и омърлян от събитията през последните няколко дни, отколкото самият Калдер. — Допреди седмица бяха най-добрите ботуши в Севера. А погледни ги сега.

— За мен ще е удоволствие да ти купя един нов чифт.

Калдер примижа от болката в ребрата, докато се изправяше.

— Нека да са два.

— Както кажеш. Може дори да взема един и за мен.

— Сигурен ли си, че нещо от стомана не би ти подхождало повече?

— В мирно време няма полза от стоманени ботуши — вдигна рамене Желязната глава. — Нещо друго?

— Просто задръж още малко хората си наоколо. Искам да изглеждаме добре в очите на Съюза, докато не им омръзне да седят и чакат и не се ометат от хълма. А това ще е скоро.

— Дадено.

Калдер се обърна след няколко крачки.

— Вземи и подарък за жена ми. Нещо хубаво, чака дете.

— Дадено, главатар.

— И не си го слагай на сърцето. Всеки служи някому.

— Самата истина.

Желязната глава запази каменно спокойствие. Доста разочароващо — Калдер се надяваше да го види как се поти. Но за това имаше време, и това щеше да стане, по-късно, когато южняците си тръгнеха. Щеше да има време за много неща. Затова той кимна царствено и се отдалечи, следван от двете си сенки.

Вече си беше осигурил подкрепата на Ричи и Бледоликия. Беше поприказвал с Прекрасна, а тя с хората от дузината на Дау, и тяхната преданост към някогашния им главатар вече беше отнесена от последния порой. Повечето от хората на Десетократния се бяха омели от Героите, а Хансул Бялото око, и той от лични интереси, беше успял да убеди останалите да се присъединят към него. Желязната глава и Златния продължаваха да се мразят дотолкова, че да не представляват опасност, а Странник-на-портата, незнайно защо, се отнасяше с Калдер като със стар и многоуважаван приятел.

Един замах с меча и от посмешище се бе превърнал в крал. Късмет, едни го имат, други не.

— А сега е време да проверим докъде стига предаността на Златния — обяви жизнерадостно Калдер. — Или по-скоро, интересите му.

Тримата тръгнаха надолу по склона. Небето се смрачаваше и първите звезди проблясваха на мастиления му фон. Калдер се подсмихваше при мисълта как ще накара Златния да се гърчи в краката му. Как надутият кретен ще се мазни и драпа със зъби и нокти за благоразположението му. И колко ще се наслаждава той да го върти на бавен огън, преди да му го даде. Стигнаха до подножието на Героите, където пътеката се раздвояваше, и Дълбокото тръгна наляво.

— Лагерът на Златния е отдясно — каза Калдер.

— Вярно — отвърна Дълбокото. — Ти имаш стабилни познания за ляво и дясно, което те поставя на цяло стъпало по-нагоре от брат ми на стълбата на интелекта.

— Изглеждат абсолютно еднакво, мамка му — сопна се Плиткото и Калдер усети нещо остро в гърба си.

Хладно и неочаквано усещане, в никакъв случай болезнено, но определено неприятно. Отне му известно време да осъзнае какво беше това остро нещо и когато това най-после стана, имаше чувството, че то беше пробило дупка в гърба му, през която изтичаха цялото му самодоволство и напереност.

Колко крехко нещо е арогантността. Трябва ѝ просто парченце остър метал, за да се срине напълно.

— Тръгваме наляво.

Острото нещо смушка Калдер в гърба и той тръгна с вдигнати ръце. От усмивката му не беше останала следа.

Имаше много хора наоколо. Огньове, заобиколени от огрени наполовина от пламъците лица. Едни играеха на зарове, други се перчеха безогледно с великите си дела по време на битката. Един пляскаше с ръка по наметалото на съседа си, да угаси няколко случайно подритнати въгленчета. Група пияни селяни от наборната войска минаха покрай тях, без да им обърнат кой знае какво внимание. Никой не се притича на помощ на Калдер. Хората не виждаха нещо необичайно, а дори и да виждаха, въобще не им пукаше. Като цяло на хората рядко им пука за другите.

— Къде отиваме? — попита Калдер, въпреки че осъзнаваше, че въпросът му трябваше да е насочен към това, дали вече са изкопали гроба му, или тепърва ще се препират кой да го направи, след като приключат с него.

— Ще разбереш.

— Защо?

— Защото ще стигнем там.

— Не. Защо го правите?

Братята избухнаха в смях, сякаш въпросът беше ужасно смешна шега.

— Ама ти какво, да не си мислеше, че случайно се натъкнахме на теб в лагера на Ричи и просто ей така решихме да ти пазим гърба?