Герои

Почти сигурен.

Семейство

В голяма степен кръгът на Героите беше същият като предишната вечер. Древните камъни бяха същите, лишеите и мъхът по тях — и те, смачканата, окаляна и окървавена трева между тях не изглеждаше с нищо променена. Огньовете и те бяха като преди, а също тъмнината около тях. Но според Калдер всичко останало се беше променило до неузнаваемост.

Вместо да го влачи към гибел, изложен на присмех и подигравки, сега Коул Тръпката вървеше на почтително разстояние зад него, с едничката задача да опази живота му. Докато крачеше покрай огньовете, нямаше презрителен смях, нито кискане, нито омраза. От момента, в който лицето на Дау пльосна в калта, всичко се беше променило. Големите старши главатари, страховитите им именити войни и техните закоравели, коравосърдечни и твърдоглави войници до един му се усмихваха, сякаш беше първото слънце след сурова зима. Колко бързо се бяха променили. Баща му винаги казваше, че у хората рядко се променя друго, освен предаността им към друг човек. А нея, когато им изнася, са готови да захвърлят с лекотата, с която човек се отървава от старо палто.

Въпреки стегнатата в шина ръка и зашитото си лице, на Калдер му костваше съвсем малко усилие, за да докара обичайната си ехидна усмивка. Всъщност не му костваше никакво. Може и да не беше най-високият наоколо, но сега той беше най-големият в тази долина. Беше крал на северняците. Сега можеше да каже на когото си поиска да се захваща с ядене на собствените си лайна и онзи не само че щеше да го направи, щеше да го направи с усмивка на уста. А Калдер вече беше решил и кой ще получи първата порция.

Смехът на Коул Ричи кънтеше в тъмнината. Той седеше на един дънер край огъня, с лула в ръка и пуфтеше дим, видимо развеселен от жената до себе си. Когато Калдер приближи, тя се обърна и той насмалко не се спъна.

— Съпруже мой.

Изправи се с мъка заради големия корем и протегна ръка.

Калдер я пое в своята. Беше толкова малка, мека, но силна. Притегли я, постави я на рамото си и обви ръце около кръста на Сеф. Прегърна я силно, много силно, почти не почувства болка в насинените си ребра. За момент сякаш в кръга на Героите нямаше никой освен тях двамата.

— В безопасност си — прошепна той.

— Не и благодарение на теб — каза Сеф, докато притискаше буза в неговата.

Очите му се насълзиха.

— Аз… допуснах някои грешки.

— Естествено. Аз вземам всичките ти добри решения.

— В такъв случай, повече никога не ме оставяй сам.

— Едно мога да ти кажа, това е последният път, когато оставам в залог за теб.

— Аз също. Обещавам ти.

Калдер не можеше да спре напиращите сълзи. Най-големият мъж в долината ревеше със сълзи, пред Коул Ричи и именитите му войни. Сигурно щеше да се почувства като пълен глупак, ако не се радваше да я види до такава степен, че на практика не чувстваше нищо друго. Откъсна се от прегръдката ѝ, но само за да погледне лицето ѝ — наполовина осветено от огъня, другата, потънала в сянка. Усмихваше му се. Видя две мънички бенки над едното ъгълче на устните ѝ, не ги беше забелязал преди. Мислеше си само за едно, как не заслужава нищо от това.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. Просто… само допреди часове си мислех, че никога повече няма да видя лицето ти.

— И сега си разочарован?

— Никога не съм виждал нещо по-красиво.

Тя се усмихна широко.

— О, прави са били хората. Ти си лъжец.

— Добрият лъжец казва колкото може повече истина. Така другите никога не знаят какво точно чуват.

Тя взе превързаната му ръка в своите, огледа я, погали я нежно.

— Ранен си?

— Нищо работа за боец като мен.

Тя стисна ръката му.

— Сериозно. Колко зле си ранен?

Калдер направи горчива гримаса.

— За известно време няма да мога да се бия в дуели, но ще се оправя. Скейл е мъртъв.

— Чух.

— Сега ти си цялото ми семейство. — Калдер сложи длан на наедрелия ѝ корем. — Още ли…

— Още ли тежи на мехура ми като чувал овес през целия път от Карлеон, на всяко друсване на проклетата каруца? Да.

На мокрото от сълзи лице на Калдер се разтегли усмивка.

— Тримата. Цялото ми семейство.

— Баща ми също.

Той хвърли поглед през рамото ѝ към нахиления Ричи.

— Ъхъ, той също.

— Не си я сложил, значи?

— Кое?

— Огърлицата на баща ти.

Той я извади от вътрешния си джоб, топла от дългото притискане до сърцето му, и диамантът засия с всички цветове на огъня.

— Не знам, чаках подходящ момент може би. Веднъж сложиш ли я… не можеш повече да я свалиш.

Спомни си как баща му казваше каква тежест е тя, повтаряше го до последния си ден.

— Че защо ти е да я сваляш? Сега си крал.

— В такъв случай ти си кралица. — Калдер я сложи на врата ѝ. — И на теб ти стои по-добре.

Намести диаманта на гърдите ѝ, докато тя измъкваше косата си, притисната от бримките на огърлицата.

— Хм, мъжът ми заминава за седмица и какво ми носи, просто целия Север и всичко в него?

— Това е само половината от подаръка ти. — Калдер се наведе към нея, сякаш да я целуне, спря, почти опрял устни до нейните, и щракна тихо със зъби. — Другата ще ти я дам по-късно.

— Обещания, само обещания.

— Сега трябва да поговоря за момент с баща ти.

— Ми говори тогава.

— Насаме.