Герои

— Това, момчета, е известният ефрейтор Тъни. Един от сержантския състав на дивизията на генерал Яленхорм с най-дълга служба в армията. Ветеран от бунта в Старикланд, Гуркулската война, предишната война в Севера, обсадата на Адуа, настоящото неприятно приключение и куп мирновременни военни кампании — толкова войниклък, че да отегчи до смърт човек с по-проницателен ум. Но той оцеля. Преживял е търчане, мръсотия, несгоди и студ, ласките на северните ветрове и пердаха на южняшките жени, хиляди мили марш и години войнишки порцион. Видял е дори истинска битка. И всичко това, за да застане — в този случай да приседне — пред вас днес. Четири пъти се е издигал до сержант Тъни, веднъж дори до главен сержант Тъни, но също както старият пощенски гълъб в клетката си, неизбежно се връща там, откъдето е тръгнал — сегашното му жалко състояние. Понастоящем заема почетния пост знаменосец на непобедимия Първи кавалерийски полк на Негово Величество. И този му пост го натоварва с отговорността и грижата — Тъни примижа като от болка при произнасянето на последното — за вестоносците на полка. Тяхна задача е разнасянето на заповедите от и до нашия многоуважаван и достоен за възхищение командир, полковник Валимир. И тук, момчета, идвате вие.

— О, мамка му, Форест.

— О, мамка му, Тъни. Хайде, представете се на ефрейтора.

— Клидж.

Тлъсто лице, голям ечемик, почти затворил едното око, и закопчани наобратно ремъци за снаряжението му.

— Предишно занимание, Клидж? — попита Тъни.

— Щях да ставам тъкач, господине. Но изкарах само месец като чирак, преди майсторът да ме продаде на армейския вербовчик.

Тъни направи кисела гримаса. В последно време попълненията бяха обида дори към дъното на помийната яма, откъдето по принцип биваха набавяни.

— Уорт. — Кльощав, изпит, с нездрав, пепелявосив цвят на лицето. — Аз бях в градската стража, но ротата ми я разформироваха и ни прехвърлиха всичките в армията.

— Ледерлинген. — Висок, дългурест екземпляр с големи длани и тревожен поглед. — Бях обущар.

Той не сподели обяснение за това, как се бе озовал в редиците на Кралската гвардия, а Тъни имаше достатъчно силно главоболие, за да задълбава в темата. Човекът беше тук — за беда и лош късмет за всички намесени.

— Жълтен. — Нисък, луничав, почти затрупан от раницата си. Огледа се виновно. — Казаха, че съм бил крадец, ама аз никога не съм крал. После съдията рече да избирам, или тук, или пет години в затвора.

— Почти съм сигурен, че един ден всички ще съжаляваме за този ти избор — промърмори намусен Тъни, въпреки че като крадец той може би бе единственият с някакви приложими за армията качества. — Какво е това име, Жълтен?

— Ми… не знам. Баща ми така се казвал… предполагам.

— Хм, сигурно се мислиш за голяма работа, а, Жълтен — жълтъкът на яйцето?

— А… — Той се огледа колебливо. — Не, не.

— Ще те държа под око, момче — изгледа го през присвити клепачи Тъни и долната устна на хлапака се разтрепери от жестоката несправедливост.

— Така, момчета. Дръжте се за ефрейтор Тъни, а той ще ви държи настрана от опасност — каза Форест и се усмихна загадъчно. — Няма втори като него, по-умел в стоенето далече от опасностите. Само не играйте карти с него! — провикна се той през рамо, докато се отдалечаваше през лабиринта от безразборно вдигнатите палатки на лагера.

Тъни пое дълбоко въздух и стана. Новобранците направиха жалък опит за координация, изпънаха се и застанаха мирно. Всъщност трима от тях. Жълтен закъсня с няколко секунди.

— О, имайте милост — махна им с ръка Тъни. — Без резки движения и отдаване на чест. Ще взема да повърна върху вас.

— Съжалявам, господине.

— И не съм ви никакъв господин. Аз съм ефрейтор Тъни.

— Съжалявам, ефрейтор Тъни.

— Вижте сега. Аз не ви искам тук, вие не искате да сте тук…

— Аз искам — каза Ледерлинген.

— Ами?

— Аз съм доброволец — отвърна той с неподправена гордост.

— До… бро… волец? — запъна се Тъни, сякаш говореше на чужд език. — Значи, все пак съществуват. Само гледай мен да не въвлечеш в някое доброволно начинание, докато си тук. Както и да е. — Той ги подкани с пръст да се приближат и те се скупчиха заговорнически около него. — Вие, момчета, направо си паднахте на задниците с това разпределение. Вършил съм какво ли не в армията на Негово Величество, но това там — той посочи навитото и прибрано в брезентов калъф знаме на Първи под хамака — е сладка работа. Вярно, аз съм ви нещо като командир, така е. Но искам, момчета, да мислите за мен като за, да видим… добрия ви вуйчо. Всичко, от което имате нужда. Всичко отгоре на това, което се полага. Всичко, което ще направи мизерния ви армейски живот по-поносим. — Той повдигна подканващо вежди. — Каквото и да е. Идвате при мен. — Ледерлинген вдигна колебливо пръст. — Да?

— Ние сме кавалеристи, нали.

— Точно така, боец.

— Не трябва ли тогава да имаме коне?