Герои

Или пък, дълбоко под тревогите и бръщолевенето за залеза над водата, в него беше останало едно, макар и нищожно малко, но още тлеещо въгленче от онова копеле Кърнден Гушата, което по-скоро би проляло всичката кръв в Севера, отколкото да отстъпи каквото и да било на когото и да е. Онзи млад Кърнден, който навремето беше като заседнала кост в гушата на всички.

— Хващайте оръжието! — изрева той. — Пълно бойно снаряжение!

От това нямаше нужда, но добрият главатар винаги крещеше, така е редно. Йон тършуваше из дисагите на товарния кон и дърпаше навън огромната ризница на Брак. От другата страна Скори изтегли копието си и свали с рязко движение навитата около блестящия му връх непромокаема мушама, като не спираше да си тананика под носа. Прекрасна наниза тетивата на лъка си с добре отработени, сигурни движения, пробва я и тя бръмна напевно. А в това време Уирън не беше помръднал от място, продължаваше да стои на колене пред Меча.

— Главатар.

Скори му хвърли меча, прибран в ножницата, с увит около нея мърляв колан.

— Благодаря — отвърна Гушата и го хвана във въздуха.

В действителност не беше с нищо благодарен за случващото се. Препаса го. Докато закопчаваше токата, в главата му се занизаха спомените за хилядите пъти, когато го беше правил, в други страховити времена. Спомени за други хора, които отдавна бяха при пръстта. Мътните го взели, колко беше остарял.

Дрофт стоеше неподвижно, оглеждаше се и свиваше нервно юмруци. Прекрасна мина покрай него, плесна го по тила и той се заоглежда объркано, докато тя, вече отминала, разхлабваше и пренареждаше с треперещи пръсти стрелите в колчана си.

— Главатар.

Тя подаде на Гушата щита му и той провря ръка в широкия ремък на гърба. Тесният се намести удобно в стиснатия му юмрук — пасваше, гладък и мек като добре познат стар ботуш.

— Благодаря. — Гушата хвърли поглед към Тръпката, който стоеше отстрани със скръстени ръце и гледаше приготовленията на дузината. — Какво ще кажеш, момче? В първата редица?

Тръпката килна назад глава и здравата половина на лицето му се разтегли в усмивка.

— Първата и в средата — отвърна с дрезгав глас и се отправи с небрежна походка към пепелта от огъня.

— Можем да го убием — промърмори Прекрасна. — Не ме интересува колко кораво копеле е, една стрела във врата и готово.

— Не е виновен, просто донесе лошите вести.

— Понякога не е лоша идея да застреляш вестоносеца — пошегува се Прекрасна, но нещо в тона ѝ прозвуча достатъчно сериозно. — Така не може да отнесе вести обратно.

— С него или без него, задачата ни е една и съща. Да държим Героите. Войници сме. Малко бой не е причина да пълним гащите.

Думите почти го задавиха — той самият почти непрекъснато пълнеше гащите, от сутрин до вечер, но най-вече по време на битка.

— Малко бой? — промърмори Прекрасна, докато разхлабваше меча си в ножницата. — Почти три към едно, а? Толкова ли ни е притрябвал този хълм?

— По-скоро две към едно — поправи я Гушата, сякаш това връщаше шансовете на тяхна страна. — Ако Съюзът наистина дойде насам, този хълм ще е ключът към цялата долина. — Осъзна, че убеждава толкова себе си, колкото и нея. — По-добре да се бием за него сега, докато сме на него, вместо после, когато ще трябва да го изкачваме. Освен това така е редно. — Прекрасна отвори уста, сякаш да отвърне, но замълча. — Така е редно! — отсече той и махна с ръка, не искаше да ѝ дава възможност да опита да го разубеждава.

Тя пое дълбоко въздух.

— Добре — отвърна тя и стисна почти до болка ръката му. — Ще се бием. — Обърна се и тръгна към останалите, като през това време надяваше със зъби гарда на лявата си ръка. — Стягайте се, копелета! Ще се бием!

Атрок и Агрик бяха готови. Нахлупили шлемове, двамата блъскаха един в друг щитовете си и ръмжаха в лицата си — надъхваха се за битката. Скори държеше с една ръка копието си малко под върха и го използваше като нож, дялкаше една грудка треперлив корен и тъпчеше стипчивите тънки резенчета в устата си. Уирън най-после беше станал и стоеше с лице към слънцето, притворил очи и усмихнат до уши. Неговите приготовления за битка обикновено започваха и свършваха със събличане на палтото.

— Без броня. — Йон помагаше на Брак да намъкне ризницата си и намръщен, клатеше глава към Уирън. — Що за шибан герой трябва да си, да се биеш без шибана броня?

— Бронята… — поде замислено Уирън, наплюнчи пръст и изтри едно малко петно пръст от топката на дръжката на Меча — е продължение на онова състояние на ума… в което човек допуска възможността… да бъде ударен.

— Какви ги плещиш, мамка му? — Йон дръпна силно един от ремъците на ризницата на Брак и той изпъшка. — Какво въобще значи това?

Прекрасна сложи ръка на рамото на Уирън и се подпря на него.

— Колко години вече, а ти още търсиш смисъл в думите на този тип. Той е луд.

— Всички сме луди, жено! — Брак беше почервенял от сдържане на дъха и гълтане на корема, докато Йон се бореше да закопчае ризницата му на гърба му. — Защо иначе ще се бием за някакъв си хълм и купчина древни камъни на върха му?