Герои

— Войната и лудостта си приличат — смотолеви мрачно Скори през сдъвкания на каша корен в устата си.

Йон най-после успя да закопчае последния ремък и вдигна ръце към Брак, за да му помогне с неговата ризница.

— Но това, че си луд, не значи, че не ти трябва броня, прав ли съм?

Сухара и хората му вече излизаха от другата страна на овощната градина. Две групи от по трима се отделиха и тръгнаха да обикалят от двете страни подножието на хълма. Отиваха по фланговете им. Дрофт ги проследи с поглед, после облещи очи към останалите.

— Как могат да се шегуват? Как е възможно да им е до шеги в момента?

— Всеки намира смелост в нещо — отвърна Гушата, но не си направи труда да му казва, че неговият начин бе даването на съвети. Няма нищо по-ужасяващо преди битка от това, да стоиш до някой по-изплашен и от теб. Плесна Дрофт по рамото и го стисна. — Дишай, момче, дишай.

Дрофт пое на пресекулки дъх и издиша тежко.

— Разбрано, главатар. Дишам.

Гушата се обърна към дузината.

— Така! Изпратиха две групи от по трима по фланговете ни, което значи около дузина право отпред. — Умишлено претупа бройката, с надеждата никой да не обърне внимание на грешката. Може би с надеждата и той самият да не го направи. — Атрок, Агрик и Прекрасна, вие почвате първи, Дрофт, ти също. Наръсете ги хубаво със стрели, докато се катерят, опитайте да ги пръснете по склона. Когато наближат камъните… нападаме. — Видя Дрофт да преглъща тежко, явно не му допадна идеята за атака. Мъртвите му бяха свидетели, Гушата също имаше куп по-добри идеи за прекарване на следобеда. — Прекалено малко са да ни обкръжат отвсякъде, а и теренът е на наша страна. Можем да избираме къде да ги ударим и когато го направим — удряме здраво. С малко късмет, ще ги откажем, преди да са се окопитили и събрали на върха. После, ако на онези по фланговете все още им се ще да се бият — измитаме ги и тях от хълма.

— Удряме здраво! — изръмжа Йон и започна да стиска една по една ръцете на останалите.

— Чакайте сигнала и се дръжте един за друг.

— Заедно.

Прекрасна стисна ръката на Йон и го фрасна с юмрук в рамото.

— Аз, Тръпката, Йон и Брак правим първа редица.

— Разбрано, главатар — каза Брак и продължи да се бори с ризницата на гърба на Йон.

— Да, мамка му!

Йон завъртя секирата във въздуха и изтръгна ремъка на ризницата си от ръцете на Брак.

Тръпката се ухили и изплези език.

— Атрок и Агрик, изтегляте се и заставате на фланговете.

— Разбрано — отвърнаха двамата в един глас.

— Скори, ако някой излезе отстрани, преди да сме готови, сръгай го. След като затворим кръга, заставаш зад нас като втора редица.

Скори продължи да си тананика, не отговори, но разбра задачата си.

— Уирън. Ти си ядката в черупката.

— Не. — Той вдигна високо над главата си Меча и топката на дръжката му улови слънчевите лъчи. — Това е ядката. Което значи, че аз съм… просто… люспата между ядката и черупката.

— Абе люспа си, спор няма — промърмори под носа си Прекрасна.

— Бъди която си искаш част от ядката — каза Гушата, — стига да си на вярното място, когато се пропука черупката.

— О, там съм, бъди сигурен. Никъде не мърдам, докато не ми покажеш съдбата ми. — Уирън свали качулката и прокара пръсти през залепналата за главата му коса. — Точно както предрече Шоглинг.

Гушата въздъхна тежко.

— Нямам търпение. Въпроси? — Настъпи мълчание и само вятърът тихо прошумоля в тревата. Нарушиха го пляскането на длани от последните ръкостискания и ръмженето на Брак, когато най-после успя да закопчае последния ремък на ризницата на Йон. — Добре. В случай че не ми се удаде да го кажа после, за мен беше чест да се бия редом с вас. Или поне чест да се влача редом с всички ви из целия Север, в студ, дъжд, виелица и жега. Не забравяйте какво ми каза навремето Руд Три дървета: и нека ние ги избием, не те нас.

— Най-добрият съвет по време на война, който някога съм чувала — ухили се Прекрасна.

Момчетата на Сухара се появиха в подножието на склона — солидна група. Без да бързат, тръгнаха нагоре към Децата. Вече не приличаха на точки. Ни най-малко. Хора, личеше дори отдалече, с цел и посока. Тук-там в групата проблясваше метал. На рамото на Гушата се стовари една тежка длан и той подскочи. Когато се обърна, пред него стоеше Йон.

— Да поговорим, главатар?

— Какво има? — попита Гушата, въпреки че вече знаеше отговора.

— Обичайното. Ако ме убият…

Гушата закима нетърпеливо.

— Да, ще намеря синовете ти и ще им дам дела ти.

— И още?

— И ще им кажа за баща им.

— Всичко?

— Всичко.

— Хубаво. И да не разкрасяваш много, старче, чу ли?

— Така като ме гледаш, напоследък дали разбирам нещо от разкрасяване? — посочи Гушата към мърлявото си палто.

Докато си стискаха ръцете, на Гушата му се стори, че долови едва забележима усмивка на устните на Веселяка.

— Не, главатар, не и напоследък — отвърна Йон и когато се отдалечи, Гушата се замисли кой ли щеше да иска да чуе за него, когато той се върнеше обратно при пръстта. Кърнден Гушата нямаше никого, цялото му семейство беше на върха на този хълм.

— Време за приказки — каза Прекрасна.